Щастлив съм, че имам работа

РАШКО МЛАДЕНОВ е роден на 8 февруари 1947 г. в София. Завършва Музикалното училище, след това - актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Започва кариерата си по разпределение в Русенския театър. Играл е в Театър "София" и в Младежкия. Бил е директор на Сатиричния театър (1997-2006), на ДТ "Н. Вапцаров" в Благоевград и на Русенския театър от декември 2009 до 9 януари 2012 г., когато е пенсиониран. Младенов има роли в сериали и филми. Поставял е пиеси, автор е на театрална музика. Заедно с Ицко Финци, Николай Бинев и Тодор Колев е автор и участник в оригиналната поредица концерти с "популярна класика". Вече 38 години е част от екипа на Празниците на изкуствата "Аполония". В периода 2006 - 2009 г. работи в Българския културен център в Москва. През 2017 г. е назначен за министър на културата в служебното правителство.


- "До последен дух" се казва книгата Ви и едноименният моноспектакъл, който играете в ТР "Сфумато". Духът ли е това, което ни съхранява при всички обстоятелства?
- По някакъв начин го свързвам с възрастта. Все по-често си давам сметка, че колкото и човек да иска да е в крак с времето, с работата, с професията си, изобщо с присъствието си на този свят, тялото е нещо, което невинаги разрешава това. Или както Цочо Бояджиев казва: "Тялото все по-трудно следва духа..."

Изградил съм си един начин на съществуване - винаги да имам две-три неща занапред, които да знам, че могат да се захванат, даже от нула, за да се вършат. Името и понятието дух за мен е много важно, когато има силен дух, когато той се поддържа, това влияе и на физическото състояние. Оттам идва и заглавието на книгата и на спектакъла ми.

- Актьорската Ви програма е доста интензивна. Играете в "NeoДачници" по Горки в Народния театър, в "Платонoff" по Чехов, "Носталгично дивертименто" с поезията на Цочо Бояджиев, "О, щастливи дни" от Бекет и "До последен дух" в ТР "Сфумато".
- Слава Богу, аз съм много щастлив, че имам работа. Срещам мои връстници колеги, които си седят вкъщи и много тъжно живеят. Когато бях млад и работех в Театър "София", който тогава беше в подема си и наскоро създаден, се построи новата сграда и ние буквално живеехме там. Когато с десетилетия това ти е начин на живот и в един момент ти кажат: "Стига, ти си дотук!", е страшно...

- По различен начин ли подхождате днес към произведенията, в които играете, към пресъздаването на образите в сравнение с по-ранните години на Вашата творческа кариера?
- Единствената разлика е затруднената памет, която приемам като старчески белег, няма как. Много ми е трудно със заучаването на текста. В последните две представления, в които участвам - "Платонoff" и "Носталгично дивертименто", се срещам с млади хора, на повечето от които мога да съм дядо. Когато бях млад, забелязах, че възрастните колеги гледат снизходително на младите и са склонни да ги поучават. Подобно усещане имаше и у мен, струваше ми се, че са повърхностни, понеже сега животът е пълен с всякакви странични занимания, и че за тях театърът не е основно и единствено нещо. Тези две представления са предхождани от ателиета, които "Сфумато" прави. В продължение на 20 дни се събират 80-90 професионални артисти, всичките млади хора, и репетират по 4 часа на ден. Единствените по-възрастни бяхме аз, Веско Мезеклиев и Цецо Алексиев. Тогава видях каква мощ има в тези млади хора, които театърът, в дълбокия му смисъл, привлича, на който те са се обрекли и искат да бъдат верни. Открих, че има много млади, които жадуват да се занимават със сериозен театър, с изкуство.

- Бяхте министър на културата в служебното правителство на проф. Огнян Герджиков. Макар за няколко месеца, но какво Ви остана като впечатление, усещане от този опит? Какво е в състояние да направи Министерството на културата и какво не зависи от него или от добрата воля и усилия на министъра?
- Много тежък въпрос, на който не знам дали имам точна формулировка и отговори. Остана общо взето една горчилка. Каквато ни е държавата, такава ни е и културата - говоря вече като част от обществения живот. Тогава реших да се захвана със задачи, които може да се свършат за 2-3 месеца, а не да се впускам в задълбочени опити да се прави нещо, което после ще се обезсмисли. Набелязах си 2-3 неща, които изпълних. За това време в министерството беше безкрайна върволица от хора, които искаха среща с министъра, всеки със своите проблеми. Опитах се да помогна на повечето от тях с това, което беше във възможностите тогава. Но видях, че в това министерство, в което кабинетът на министъра е на шестия етаж, надолу има дирекции, отдели, канцеларии, един административен апарат, който седи там с години и знаят повече от поредния министър. Също и как да го люшнат насам-натам, да не използвам по-тежък израз....
Ако след това мое кратко пребиваване отново ми бяха предложили, дори цял мандат, категорично щях да откажа. Защото не съм сигурен, че може да се върши сериозна работа. Всичко навсякъде е политизирано и състоянието в министерството е много тежко.

- Вие сте ръководили три театъра. Имате ли обяснение защо и как се случи т.нар. театрална афера с източването на държавни средства?
- Както повечето ми колеги, с които разговаряме за това, не мога да разгадая схемата. Но не може да се случи, без да е участвал някой от министерството. В същото време съм готов да оневиня самия министър, ако има нападки към него, защото съм близък приятел с Найден Тодоров и съм сигурен, че е честен човек, освен всичко останало, което е абсурдно.

Вероятно има театри, в които са възможни такива далавери, т.нар. методика за субсидиране на културните институти дава вратички за подобно нещо. Например, можеш да скъсаш 100 билета, без да е имало представление, и казваш, че на тази дата се е играла тази пиеса. Прави се отчет за 100-те билета, предаваш и парите за тях, но субсидията, която е 4 лв. на левче, многократно надвишава сумата. Някои се подхлъзват по това, защото не им стигат парите за всички разходи.
Както знаете, в България в онези години имаше 56 театъра. В повечето тогава окръжни градове се построиха гигантски сгради, които нямаше проблем да се издържат, но сега това е много тежко бреме за всички, които ги обитават. В някаква степен е добре, че се случи това, защото отново дава повод да се помисли, че тази система на субсидиране на сценичните изкуства по някакъв начин може да бъде съборена.
Когато бях в министерството, направих опит да предложа за следващото ръководство една промяна в тази методика, имайки предвид по-малките театри извън София, които бедстват. За театъра във всеки град да се изчисли каква посещаемост има, градът каква нужда има, театърът да разполага с минимален задължителен бюджет, с който да може поне да си поеме режийните и заплатите. Направихме такава схема с Боил Банов, който беше мой заместник. Събрахме директорите на всички театри да поговорим с тях доколко е възможно и какво мислят по въпроса, биха ли добавили идеи и т.н. Всички софийски и няколко театъра в по-големите градове скочиха срещу тази идея, защото методиката, която съществува в момента, ги облагодетелства. Всяка вечер салоните им са пълни и по най-проста сметка ще разберете какви пари отиват при тях. Ще е много трудно да се работи в посока промяна, защото има голям разнобой вътре в съсловието.

- КОВИД-пандемията нанесе и материални, и морални щети на творците и на културните институти. Като човек на изкуството как преминахте през този период? И върна ли се напълно публиката в театралните салони?
- През този период можех да си седя вкъщи, да си пиша, да отделям повече време на пианото, защото на тази възраст ръцете трябва да се упражняват. Жена ми от 20 години се занимава с деца от домове в нейната галерия "Прегърни ме", в която, доколкото мога, й помагам. Тогава бяхме принудени да затворим галерията. КОВИД беше чудовищно нещо, но го преживяхме. Човек в такива случаи трябва да има търпение, надежда, че ще отмине.

Що се отнася до зрителите, мисля, че поне в София публиката се върна по театрите. Но столицата е почти двумилионен град, в който има какви ли не забавления, казват, че се случвали по 400 събития всеки ден. В този смисъл - публика има за всичко. "Сфумато", в който играя в момента, прави усилия да съхрани изкуството и си има своята публика, която държи да отиде точно на това място за сериозно изкуство. И по други театри се раждат много хубави неща.

- Вашият внук вече трябва да е тийнейджър...
- Така е, да, стана на 13 години преди два месеца.

- Сигурно четете и чувате какви предизвикателства и опасности има пред днешните деца. Не може ли да се намери начин чрез изкуството да се откъснат от безсмислените занимания и придобиването на лоши навици?
- Не може. Защото от теб лично зависи дали детето ти ще посегне към вейп или балон с райски газ. Нямам това безпокойство за внука ми, защото знам къде е израснал, знам с какво се занимава, какво му е в ума, знам накъде иска да отиде. Това е негов свободен избор, но той е възпитан така, че и родителите, и дядо му може да са спокойни, че няма да има дръзки отклонения и ще следва един свой път. Не мога да се начудя, че има родители, които обвиняват държавата. Ако не си съумял така да общуваш с детето си и да го изпуснеш дотам, че да посегне към вредните навици, твоя е вината, не е на държавата, не е и на училището. Детето се учи от това, което гледа вкъщи, и става такъв човек, каквато му е средата.

- Ще има ли продължение "До последен дух" - книгата и спектакълът? Или замисляте нещо ново?
- В момента пиша една пиеска - за разликите в поколенията. Персонажите са един много стар човек и едно съвсем младо момиче, студентка. За да може да следва и да се издържа, се записва в курс и е изпратена при този самотен стар човек като социален помощник. Оттам нататък ще видим какво ще стане... Разбира се, музиката ще присъства в някаква степен.
Другото нещо, над което работя, е втора част на книгата. В периода от 7-8 години, откакто тя излезе, се натрупаха твърде много истории, които паметта ми възвръща и си ги записвам. Установено е, че с възрастта човек трябва да си тренира мозъка, като най-доброто средство е свиренето на пиано и ученето на езици.
За пианото съм благодарен преди всичко на милата ми майка, която се беше отдала напълно на моята подготовка до завършването ми на Музикалното училище. В музиката, особено в струнните инструменти, когато задължително се започва на възраст 5-6 години, се формира всичко у един човек: учи се на дисциплина, чувство на отговорност. Има дълбоки душевни вълнения да се занимаваш с музика, където всичко е усещане.