Художник на говорещото мълчание
Щрихи към творческия портрет на Ивайло Мирчев
/ брой: 14
Малцина са в съвременната българска пластическа култура творците, създаващи подобен оригинален и неповторим свят. Ивайло Мирчев е от тях. Пластическата вселена на художника е построена върху мечтанието, приказните съновидения и пълната разкрепостеност на духа от оковите на реалността. Сякаш почти всяка творба на Ивайло Мирчев се ражда от съзерцанието, медитацията, сънуването наяве. Така ставаме свидетели на прозирни фантазни пътешествия, на освободеното от всякакви зависимости съзнание из неизбродните пространства на мечтата, идилията, бляна, пасторалните ноктюрни, лирическите импресии, етюди и междуметия. И колкото и парадоксално да звучи, това неизменно е същност и за творбите, изпълнени в масло, и за акварелите, и за рисунките, и за смесената техника.
Повече от три десетилетия този художник проявява невиждано упорство и последователност в усилието да постигне, разбере и осмисли магията на пейзажа.
Разбира се, природният пейзаж в цялото му фантастично великолепие, крещяща цветова разкрепостеност и едновременно с това идилична или почти ангелична извисеност и изчистеност от преходните земни страсти. Но в много по-голяма степен творецът е привличан от духовния пейзаж. Ето защо във всяко изображение на природното Ивайло Мирчев търси видимото или невидимото присъствие на човешкото.
Градината на Балчик
Той работи години наред върху прелестна серия с общото заглавие "Градините на Балчик". Тук ни впечатлява богатството и полифонията на палитрата. Ярките пулсации се редуват с паузите на ефирното, неуловимото, изплъзващото се. Усещаме как художникът владее танца на багрите, как разбира техния безмълвен език.
В друга своя творба "Залез" авторът се радва на пиршеството на заника и отново ни предава по неподражаем начин затихващата експлозия на топлите цветове, неусетното прииждане на кадифения здрач. Докато, условно казано, летните и пролетните пейзажи отразяват пулсациите на бурни енергии, то в "Есенен мотив" долавяме как ярките контрасти се уравновесяват в пастелни полутонове, идва време на негата, притомата и поетичната носталгия.
Една от програмните творби на художника е "Райският плаж". Окулярът на художника е като че ли съзнателно разфокусиран - две тъжни синьо- зелени дървесни корони ветреят гривите си на брега на мистично изумрудено езеро. Те сякаш очакват е разразяването на идещата буря или някакво плашещо пришествие.
Впрочем образът на бурята години наред магнетично привлича Ивайло Мирчев. Той владее рядкото качество да усеща хармонията и сблъсъка на цветовите вихри, щормове и въздишки. Експлозията на хроматичното многообразие като че ли е огледало на подсъзнателни изблици, на страхове, на смътни предчувствия, на есхатологични послания, на необясними радостни изблици и възторзи, а и внезапна ярост, апатия, примирение; неочаквано блаженство, ирационални модулации и приказни алюзии.
Но да се върнем пак към глобалната метафора на духовно-природния пейзаж. В две знакови творби - "Градина за самотници" и "Ангел над езерото", художникът е отдаден изцяло на пластическите метафорични конструкции. Пейзажът в него винаги е натоварен поне с няколко пласта подтекст. Творецът търси скритите послания, онова, което е зад видимата фактура. Ако в "Градина за самотници" усещаме, че блуждаещите фигури са приютени и приласкани в уж плашещата със своя драматизъм и неизвестността гора, то в "Ангел над езерото" зад привидно мажорната светла гама прозират страховити внушения, усещаме се все по-безпомощни и объркани пред загадъчния и неизразим образ на невидимата, но всесъздаваща сила.
Ивайло Мирчев обича играта на хрумвания, свободния летеж на инвенции и импровизации, внезапните и на пръв поглед абсурдни смесвания на абстрактни визии, натуралистични фрагменти и лирични импресии. Ако обаче внимателно се вгледаме в неговите отражения (а той има цяла серия с това заглавие), "Лагуни", "Подлези", "Залези", "изгреви", "Бури", "Градини", "Медитиращи голи тела и мистични пътища", ще започнем с удивление и нарастваща ненаситност да откриваме зад първия план нови и нови пластове и послания на автора.
Загадъчното и приказното, баладичното и елегичното, недоизказаното и митологичното изкушават пластическото въображение на художника Ивайло Мирчев. Спокойно можем да го наречем поет на импресивното, поклонник на метафоричните апотеози. Редица емблематични негови произведения в това отношение са: "Нощта е бяла", "Пътят е дълъг" (няколко варианта), "Старите складове в Балчик", "Дух и материя", "Вода и светлина", "Къщата, хълмът и розовият храст". С тях ставаме съпричастни на странни и вълнуващи пътешествия в неизвестни светове, други духовни състояния, нестандартни координатни системи.
Светът, в който ни потопява Ивайло Мирчев, е паралелен свят. Тук няма омраза, противопоставяне, конфликти, злоба, разрушителни стихии, надменност, горделивост, суета, а пълна хармония, приказно спокойствие, философско съзерцание, състрадателност, себеотрицание, благолепие, добротворство, добронамереност, усещане за духовна пълнота и самодостатъчност.
Този художник владее езика на безмълвието. Той може да накара шепота да крещи, страданието да бъде красиво и умиротворяващо, а възторгът да бъде зареден с дискретна печал. Можем да наречем Ивайло Мирчев художник на говорещото мълчание. Но това мълчание съдържа всичко - и разбирането за свръхзадачата на мислещия творец; и усещането за преходността на всичко земно и непреходността на небесното; и самонатоварването с трудната, но високо благородна мисия на безкористния процес на сътворението. У истинския талант винаги има нещо от божествената искра на Създателя - затова той не просто твори, а сътворява, той е вдъхновен инструмент в ръката на Демиурга.