Софийските калинки

Музикантът Стоян Михалев, преквалифицирал се във верен партиен работник на ДСБ в последните години, бе назначен за заместник-кмет на столичния район "Оборище". Така и не стана ясно на базата на каква квалификация, постижения и размисли за управлението на един град. Моделът е очевиден - трябва да намерим работа на една партийна калинка, която е залиняла, откак е останала вън от парламента. На фона на общата разсипия в България това не е най-големият проблем. През годините сме се нагледали на всякакви недоразумения, клоуни и карикатури, които играят ролята на управленци. Но тук казусът е морален, защото това назначение идва от политическите среди, които най-често дрънкат за морал, компетенции, държава с правила и издигане според заслуги. И това е епичен проблем на градското дясно, защото в момента, в който то се добере до властта, както стана в София, започва като вампир да смуче от благините, които иначе отказва на другите.
Михалев не е аномалия.
Той е правило.
Назначаването на поредна калинка всъщност е симптом на провала на управлението на София. Една политическа секта ни насади милионер за кмет с обещанието, че градът ще бъде управляван ефективно, мениджърски и качествено. Резултатът е пълна катастрофа. Няма нито един проблем на столицата, който да е придвижен напред, а парашутирането на партийни активисти на ДСБ в кметските администрации няма да е лекарството за този процес.
"Не, не искам да повярвам, че друг някак все ще успее да те вземе оттук", пееше Михалев в мъгливото начало на прехода. Очевидно той вече се е превърнал в антагониста от своята песен - взе си топлото местенце, а от красивите думи за любов, промяна и различно бъдеще остана само горчивият вкус в устата. София буксува на празни обороти, защото единственото гориво в този град са разни службогонци, които плюят на всичките си идеали, щом ги уредят със заплатка и перспектива за сигурен живот поне за няколко години напред. Кой ти го дава в тези мътни години?
На изборите в "Оборище" преди месец избирателната активност беше кошмарно ниска и всъщност това е следствието от тежката некомпетентност, която е стегнала града в своята усмирителна риза. Калинките се оказаха най-универсалното явление на българския преход, но битката с тях няма да се случи през бойкот на гласуването. Гняв е необходим, праведен гняв и дезинфектанти, защото иначе това ще се окаже лабиринт без изход. Като досадна песен на музикант, който отдавна е забравил за какво се бори.