90 години от рождението на ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ

***
И аз
като всичко започвам
в начало невидимо.
Роден съм в пропаднала пропаст.
Сменила свойта самота,
тя изведнъж се скрива.
Извирам дълбоко от себе си.
Непробудени спомени
почти са събудени.
А всъщност,
истинското раждане на светлината
е пробуждането на мечтите.
Тогава формите си изповядват греховете.
Ножовете си скриват блясъка.
И преминавам аз през себе си.

--------


Книгата

Думите мислят, че съм заспал.
Книгата пада от ръката ми,
както пада птица
от омагьосан клон.
Но не пада на пода,
за да не смачка сенките,
нито на небето,
за да не изрони звездите.
И аз
вече не чета
всичко това.
Аз само наблюдавам
как някаква книга пада
от ръката на някакво
преуморено човечество.
И остава да плува разперена
като космонавт в безтегловност,
пеещ за някаква Родина...
А тя - чува и знае.
Тогава ти, скъпа, се присягаш
от другата страна на нещата
и загасяш смисъла
с шепот:
- Искаш ли нещо друго?
Друг полумрак?
Друг полусън?
Друга... книга?
- Искам, разбира се!
Но какво е книгата без любов?
Хората искат любов.
И не полу, а цялата.
Дори ако е тъжна.
Дори ако е безнадеждна.
Хората искат любов.
И аз искам.
Искам да я прочета.
Искам да те прочета
до края.

--------------


Предположение

Аз няма да умра като хората.
Аз просто ще престана
да те сънувам.
А това е немислимо...

Иначе ще изглеждам замислен.
И времето ще се нарича Големия Сън.
И изведнъж ще разбера всичко.
И ще въздъхна: Не можа ли
някоя по-прилична смърт
да ме избере.
- Ти от кой край си? -
ще започне тя.
- Аз съм от края на света -
ще завърша аз.

Но преди да се случи всичко,
ела още веднъж, мое вечно момиче.
Донеси ми наглата усмивка,
с която те гледах
първия път.
Тя е скрита в тенекиената кутия
от бисквити,
кръгла като нашия лунен вятър,
ръждясала като ветропоказател -
кутията, в която крия
пистолета на баща ми,
защото...

Аз няма да умра като хората.

------------------


Аз, който не избягах от Помпей

Смъртта е тайнство. Страх... Но край едва ли.
Земната люлка в пустотата ме люлей.
И чувам сферите, кристалните сигнали
аз, който не избягах от Помпей.
Преди разкопките да ме разкрият
свит като ембрион, тих, вкаменен
аз просто устоях срещу стихиите.
И забравимото се вкопчи в мен.
Аз гледах как вий бягате надолу
към лодки и спасителни лъжи.

Окрали храмовете, вий се молехте
грехът на чужда памет да тежи.
Човеци. Зверове… Изчезна всичко.
Как хубав бе пустинният Помпей!
При мен останаха две-три тревички.
И слава допълзя като злодей.
Смениха Бог. Проучиха Вулкана.
Градът развратен станал е музей.
И само аз при себе си останах,
аз, който не избягах от Помпей.

----------------------


Недопустимост

Да те жадувам аз,
да те жадувам!
А ти все повече да се отдалечаваш.
И аз все повече да съм виновен...
Това е толкова недопустимо!
Защото все пак ти ще ме помилваш.
Главата ми ще падне на гърдите ти -
отсечена от меча на въздишките.
Ще се стопят китарите,
догдето
остане само оня звук,
наподобяващ
звънтежа на пружинено легло...
Това е толкова недопустимо!
Защото аз не съм готов да те загубя
като ключе от пощенска кутия
и като календарче с телефони.
Не съм готов!
Не съм готов!
Затуй минавам всяка вечер
под фосфорната тайна на прозореца
и под влудяващия стон на гълъби ревниви...
Минавам аз.
Минавам сам.
Недопустим като тъга.