Стихотворения от Живка БАЛТАДЖИЕВА

ЖИВКА БАЛТАДЖИЕВА, поет, есеист, сценарист на ред документални филми, преводач, е родена през 1947 г. в София, но детството и юношеството й преминават в Сливен. От 1990 г. живее постоянно в Мадрид. Завършила е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски" и е доктор на филологическите науки от Комплутенския университет, Мадрид, където двадесет години е преподавала литература. Преди това у нас е работила в Българското национално радио и в сп. "Пламък". Автор на поетични книги на български и испански език, както и на двуезични, сред които: "Слънчево сплитане", "Дневно осветление", "Безродни митологии", "Никога", "Sol/ Слънце", "Fuga a lo Real/ Бягство в реалността", "Ovidio mira el Danubio/ Овидий гледа Дунава", "Al final del bosque verde/ В края на зелената гора", "В безезичното/ En el sinlenguaje" и "GenES" ("ГенИ"), "Fiebre" ("Треска") и "Balada" ("Балада"). Носител е на редица български, испански, китайски, италиански и др. международни награди за поезия, есеистика и превод. През 2015 г. е удостоена с наградата на Международния фонд "Поети на други светове" за цялостното й творчество.

Вътрешен монолог

Все по-корозивни и по-корозивни

думата, усмивката, погледът,
което сега кълни. Трябва да пресечеш патетичния план
на рационалното,
матриците на покупко-продажбата,
тълпите от копия, лишени от великодушие, в които

еволюираме,

съзнанията и кое да е движение, контролирани от
Смартфон,
непоносимите резонанси, инкубиращи залези
в пет на разсъмване
над напъпилите минзухари, градовете
с неискрен въздух, синтаксисът

превратен

на мълчанието между теб и мен, архивите горчивина,
глобалната агония на междубанковите кредити
и вътрешночоешкия диалог, тревата зелена
в парковете на Дъблин, Магадан, София, Рим, тъй зелена,
тъй абсолютно зелена, че ме заставя да си представям
фосфоресциращи отпадъци, китайски магазини в
навечерието

на Рождество

и острови пластмаса в Саргасово (някога)
море. Да спреш.
Да спреш до водопойните корита на чешмите, в бистрината
на другия поглед, да си спомниш

кои сме.

Да спреш в кое да е село
със заковани врати и прозорци,
почернели от ненужност. Да спрем в Жеравна, Гиомар,
Денисовка, Менг, в кое да е село, заличено
в безпаметност. Да спреш. Да празнуваш
отправната точка, звездата полярна на обичта. Слънцето

все още те достига. И редом

киноата и доверието сбират от деня и нощта
всичко, което тялото и душата искат и не разбира
умът. Зад първия ъгъл
вечността разцъфтява. Нищо
пътя й звезден и тъмен не спъва. В пет на разсъмване
в клоните на акацията подвиква птицата
на непроницаемото:  жив – жив - жив,

zhiv – zhiv - zhiv, vivo - vivo – vivo!  

Предели

          Там, един Лъв Червен, свободен и безстрашен,
                 в ледена баня с Лилия венчаха.
                      Гьоте, "Фауст"

В Ута - Америка - и къде ли не -

мормоните - и кой ли не - се силят

да напъхат човечеството
в една виртуална информационна
банка.

Как съществуването с това ще се справя,
матриците на материята, фракталите
на въображението, хълмчето,
на което някой пее?

Архиви неяснота, хаос и раздвоение
в епруветки от неизчислими бита
самота
и пронизваща чуждост,

репликиращи се, репликиращи се, репликиращи се.

Писмо до Анна Ахматова

Космическо разстояние от два метра дели ни

от самите себе си.

Ужасени думи на нежност покълват от време на време
в смаляващата се реалност и автоматичния  
дигитален живот. Сред войни, глад и пандемии,

вирусни или на нелюбов. Процепи вакуум

в чувството. Самоизтриваща се памет. Сили, изтръгващи
аортата на времената. Автоимунни
торнадо. Стени, маски, оръжия, смърт

срещу ближното и обичното, срещу това, от което се възхищаваш.

Скоропреходни форми, представи, създания, атоми,
хора. Свят зашеметен,
във времевия кристал. Действителността закрита. Закрита.

Не мога вече до никого да се доближа и да му прошепна в ухото:
- А можете ли да опишете това?

Не може никой до мен да се доближи, очи в очи да ме попита:
- Би ли се осмелила?

Плъзга се по лицето на Вселената
сълза с формата на звезда. Гледам се в очите

и си шепна на ухото:

- Можеш ли ти да опишеш това?

Непоклатим си остава родният Содом.

Стихове от март


Генералните прогнози не ми се нравят,

не са времена за разходка приятни, ни да се наслаждава  
                                                човек
на чистия цвят на небето, да чакаш
звездите и локвите да ти говорят, насам-натам да се размотаваш
и добре да се чувстваш, в мир със себе си и света,
с безочието на кризата, финансовия ужас, бесът на вируса
и войните, свитото сърце
на световното село.                                       
       Поне да можеше да прегърнеш

смъкнатите рамена на деня, дървото, синигера,
думата изоставена на К. Павлов, Х. Егея,
Манделщам, О. Но устните се пропукват, горят, бонзи
струящи
посред площад Свобода.
И твоите пръсти, умът ти, умът ти, умът ти
не улучват буквите, не постигат да впишат

                                  обич
в деня.

Трепет

Разцъфват напролет на моята улица, тъй далечна,

липите. Смут предизвикват
във въздуха. Хиляди и хиляди летящи
наномашини, упойващи хаоса и безсънието. Дъх
от времена на изконни примитивни нaнoклетки,
времена без припряност, бързане,

болка.

Реминисценции? Предчувствия? По-тиха от всякога
светлината се спуща. И аз

нямам друго освен въпроси.

* * *

Органичният живот изглежда е нещо

като крайното напрежение на материята,
непосилното й очакване
на проблясъка, който е тук и не идва никога.

Между реалността и нереалността /са ли нещо повече
от понятия?/
боли вдлъбнатото лице на безкрайното нечетливо.

Да го гледаш в очите, без да се разградиш, би ли било възможно? Да спреш в къмпинг извън себе си,
да усетиш дълбините на другия.

В прегръдката на глобалното горене.

* * *

До малкото охлювче седнала ще остана,

на слънцето искам, на дъждовете да се оставя. Нека те
ми говорят. Недвижна ще бъда. Камъкът
нека ми пее. Взривовете му аз ще слушам, светкавиците му
как разсичат моя въздух,  как сричат другостта,
която съм. Нека рефрените му
ме обичат. Да  ме приспиват отровните пари
на прага на Хадес в далечния  храм на Плутон,
в Кападокия. Да ме дари с халюцинации, възприятия смътни
на други. На други. Да произнесе другостта,
която съм. До  малкото охлювче жива
във вибрациите, трусовете, конвулсиите, земетръсите
и агонията на този космодрум

немислим.

Медитация

Не умея да изразя може би, равностоенето,

ни стъписването, ни отчуждението. В оранжерията
времето зашеметява персонала и производството.
Жива да продължава дори за тревата не е лесна работа
под кръстосания огън на студа и безразличието, структурираното
нищо, треските на неназованото, електронното
безсмъртие, езиковото пиратство, сразената различност
на чумберата, охладена, с изтръгнати шипове,
в съд от кристал от Бохемия, стръвната мисъл
без скрупули, изчезването на планктона.

Да продължаваш. Да засееш ябълкова семчица

в ревматичната длан на деформирана сребърна кана,
да откриеш, когато покълне, едно тайно влажно кътче
в Западен парк, да рисуваш в погледа лицата
на децата си, на предците си, на ближните, на любимия.
Да отпуснеш съзнанието и сърцето.

Да видиш морето и планината през поройния дъжд на
октомври
със своите собствени очи късогледи, да чувстваш
подплашените мутации на плутония и оловото,
наброските на други метаболизми в засегнатите райони.

Да чуеш песента на синята сипка сред главните догарящи храсталаци жълта  акация, да си припомниш празника на плодородния хумус
и прогизналите стрехи на покривите. Да се усмихнеш. Да не плашиш.

Утринта просветлява.

Над каменните трилобити в отбранителна спиралообразна позиция,
над омагьосаните спящи красавици. Въпреки оксидативния стрес,
суеверията на компютърните чипове и слабосилното мислене
утринта  просветлява.

Спри и чувствай.

* * *

Бях тук, с непознатото пренебрегвано, поглед впримчен

в хоризонта хамелеон и неясния израз
на далечни минало, настояще, бъдеще, разтърсвана от сеизмите
на разстоянията, зигзагеандо проходи под кръга на зида, който обсажда паметта, търсеща друг план. Друг план, други
сфери и други съдби, други сезони на безмерното време и безвремието. Бях тук. Търсейки. Редом със стъписаните музи
в смътността на съществуващото,

сърцевината без дъх

и ръмжащия орган на фугата и устояването.