Нещо като нищо

Народът го е казал леко простовато, но пък много ясно и точно: "Луд умора няма". Алберт Айнщайн от своя страна е градирал низходящо евентуалните си помощници по следния начин: Най-добре е човекът да бъде умен и трудолюбив. Но тъй като това се случва твърде рядко, той може да е умен и мързелив. Приемливо е при екстремна необходимост назначението дори на глупав и мързелив. Но най-лошият вариант би бил, ако се намери някой глупав и работлив.
Същото, ако се замисли човек, важи в края на краищата и за управляващите във всички времена.
Вече две години и половина вицепремиерът Симеон Дянков искри от инициативност и не ни оставя без актуални поводи за публични коментари и обсъждания. Тъкмо се бяхме оправили донякъде с приказките му за намалението на ДДС в близкото светло и неясно бъдеще, и ето ти го с готова

рецепта за демографската криза у нас

Трябвало да се внася отвън работна сила и нещата щели да се нагласят и тръгнат досущ като в Съединените щати.
Историческите разлики между Стария континент, този на интегриращите се национални държави, и Новия свят явно не са регистрирани в Дянковите представи и познания. За новоизпечения национален стратег определено не съществуват и изводите от повече от половинвековния опит гастарбайтерство в Западна Европа. На Дянков откровено му бяга и смисълът на европейската интеграция, сиреч трудният път на взаимни компромиси, обединение и постепенен трансфер на суверенитет към наднационални институции. Бяга му понятието за сложната и достатъчно често противоречива европейска идентичност, за комплексната и далеч не напълно еднозначна културна общност на континента, за споделените основни традиции, етични норми, ценностна система, за тънките и недотам различия между тях и компромисните начини на изглаждането им...
Днешна обединена Европа е многовековен еволюционен и революционен, постигнат с мирни и "други средства", осмислян с векове проби и грешки, резултат на християнско-еврейската цивилизация. Светският и демократичен характер на европейските общества е многовековно изстрадан, законово и обичайно утвърден.
Далеч не всички народи по света обаче са на същото културно, образователно и историческо равнище. Разбирането и неразбирането на демокрацията и светските характеристики са твърде различни в европейския континент и в по-голямата част от другите общества. Дори по атлантическа линия, въпреки безспорната общност, отсъства пълна идентичност.
Не всички по глобуса делят едни и същи корени, имат сходен начин на живот, еднакви или близки възгледи за развитие, благополучие и житейска реализация. Затова и рисковете от безразборен импорт на работна сила, както вече в Западна Европа горчиво се увериха, съвсем не са за подценяване. "Мултикулти" със сигурност е нож поне с две остриета.
Възникналите в редица западноевропейски държави "паралелни общества" основателно будят загриженост и все по-нарастваща тревога с антисветските си настроения, с ширещия се в тях религиозен фанатизъм, с откроените тенденции към антидемократичност и авторитаризъм. По тази причина цялостната досегашна европейска имиграционна политика понастоящем е в процес на преосмисляне. Размиването, стопяването, изчезването, трансформирането на европейските постижения не се явява приемлив в нито един аспект избор.
Евросъюзът поне засега изглежда много по-слабо подготвен да се справя с проблемите на имиграцията, отколкото "котелът, в който се топи всичко", какъвто продължително време бяха и до голяма степен продължават да бъдат Съединените щати. Ксенофобията е закономерната обратна реакция на нерешеността на проблемите на интегрирането на останали чужди за европейските общества общности, които през годините на всичкото отгоре обективно се възпроизвеждат като такива, даже с оттенъци на растяща враждебност към европейските цивилизационни норми.
Може ли нашата страна, където срещаме и без това грандиозни многолетни вече трудности и откровено не се справяме с приобщаването на един "специфичен" етнос, да си позволява необмислени, спонтанно авантюристични демографски решения? Последните лесно се поддават на мотивиране посредством "икономическа необходимост", но национално отговорните им обосновка и анализ говорят за нещо абсолютно различно. А именно, че можем да заложим

минни полета по пътя на бъдещото си развитие

като нация и общество, като територия и място, средище за българска водеща култура. Лесно можем да прекъснем приемствеността, да се изродим социално, да се превърнем в "нещо като нищо на света", да прекратим историята си като общество с български характер, съществуването на държавата България.
Само примерно двеста хиляди лица с чужда и враждебна религия, с допотопни представи за социално устройство, с нетипична за тукашните условия демографска агресивност биха били достатъчни за две-три десетилетия да ликвидират българското в България. Но не само това - те безвъзвратно могат да унищожат и европейското начало по нашите земи. Преди да започнем да действаме според последните мъдри ръководни указания на Дянков, има налице много, над което следва да се замислим, а оттам - и основания да ги отхвърлим.
"Паралелни небългарски светове" могат да се създадат и при конкретната реализация на идеята Катар да закупи земя у нас, където да отглежда агнета за свои нужди. Същото важи с не по-малка сила за евентуална израелска инвестиционна инвазия в селското ни стопанство, оправдавана от управляващите с "напредничави технологии по поливането".
В демографските и геополитическите въпроси трябва да се пипа много внимателно. Задържането на младите в страната не става "с най-ниските заплати", със социална неосигуреност и перспективи за слугинаж. Грешен е целият досегашен неолиберален официален подход.
За привличането на работна сила и "прилива на свежа кръв" има налице потенциален, при това безопасен за нацията, надежден и перспективен източник, а това именно са българските общности извън ЕС. За тях вече сме и можем да бъдем още по-привлекателни, но за целта е необходима дългосрочна състоятелно конципирана държавна политика за репатриране. За която може да се намери също значително европейско финансиране.
А що се отнася до вицепремиера и министър на финансите, то непреставащата негова кипяща активност, както пее Висоцки, на "большой ученый", ни дава основания в най-близка перспектива да прогнозираме появата на фундаментални фойерверки и нанасянето на съответни трайни поражения в области като езикознанието, географията, лекуването на екзотични болести, музиката, а може би най-вече и затова не на последно място ненаучната фантастика. Слабото утешение в контекста за такива като мен е, че поне няма да ни се налага досадата да разглеждаме и да бистрим хрумванията му в подробности. Но кой знае?