Валовете срещу Валония и участта българска
/ брой: 246
Шокът е голям - сключването на споразумение между ЕС и Канада бе отложено не заради претенциите на "непослушните" от Вишеградската четворка или на "лошата" Гърция, а заради упорството тъкмо на държавата, която не само е съосновател на съюза, но и домакин на повечето му институции. И то заради нежеланието дори не на цялата страна, а на френскоезичната й част - Валония, което блокира действията не само на Кралство Белгия, но и на ЕС.
Може би е странно и че се нароиха познавачи не на тънкостите в СЕТА, а на валонските регионални особености. Няма спор, че така е по-лесно. За споразумението с Канада малцина могат да говорят компетентно. Евродепутати признават без свян, че не са го чели, защото текстът бил дълъг. Народното събрание, въпреки настояването на опозицията, отказа да се запознае с плюсовете и минусите на договора, нищо, че той не е просто търговски, а по целия дневен ред на отношенията с Канада. А министрите не се събраха дори да си поговорят по темата, поне от кумова срама, а дадоха подкрепата си за СЕТА неприсъствено, на подпис.
Сериозните коментари са изключения, навярно защото за тях е необходима и способност, и желание да се анализира. Но пък обидите се втурват като валове срещу Валония, тъй като за тях не е нужен ум, достатъчна е зла воля и фантазия. Дори медии от ранга на "Дойче веле" неуморно каканижат колко изостанали били валонците спрямо фламандците в общата Белгия, как половин милиард население на ЕС било разигравано по унизителен начин от някакъв незначителен регион и неговия местен велможа, как младият премиер Пол Манет се наслаждавал на арията си на международната сцена и изобщо не смятал да се извини затова, че неговото правителство блокира споразумението. А фламандският министър-председател с многозначителното име Буржоа пък умирал от срам пред целия свят заради осуетеното подписване. В този хор се включи и нашият премиер. Несъгласието на Валония било лош прецедент, който можел да стане мода, а това било опасно за ЕС. И припомни, че само заради една страна - Холандия, България и Румъния все още са извън Шенген.
И нито дума за това, че в Лисабонския договор правото на вето не е свързано с големината на съответната страна членка. И че премиерът социалист Пол Манет не е нито евроскептик, нито антиевропеец. Но онова, което не приема, са някои клаузи в СЕТА, за което е предупредил Еврокомисията още преди половин година. Но вместо да преговаря, тя предпочита да упражни натиск в последната права преди подписа. Правителството на Валония обаче продължава да отстоява позицията си, при това - с напълно демократични средства. Което дотолкова вади от равновесие онези, които са демократи само по име, че те започват да бълват филипики срещу консенсуса, с който е предвидено да се вземат голяма част от решенията в ЕС. Единодушието превръщало Общността в съюз, който лесно може да бъде изнудван, та удачно било демократичните процедури да бъдат преразгледани.
Някои в Брюксел дотолкова са свикнали волята на силните да бъде закон, че са забравили каква е същността на демокрацията. Тя може да е власт на мнозинството, но при зачитане правата на малцинството, а не при тяхното пренебрегване и потискане. И вместо да пробва дали може да превърне волята на болшинството в диктат, ЕК трябва да преговаря с Валония, нищо, че населението й е само три милиона и половина, и да види какво в СЕТА трябва да се преформулира. А после да го съгласува с всички страни членки. Този път е по-дълъг и по-бавен, но тъкмо той е въплъщение на консенсусната демокрация, залегнала в Лисабонския договор.
И това не е някаква лоша мода, нито пък е нещо опасно за ЕС, а е неотменим елемент на неговото функциониране. България има особен интерес желаните от Валония поправки да бъдат приети - както заради същността им, насочена срещу засилващата се власт на корпорациите над държавите, така и заради принципното зачитане на волята на отделните страни членки, колкото и малки да са те спрямо колосите в съюза. И ако днес ние се държим високомерно спрямо френскоезичната Белгия, утре ще се наложи да си ближем раните от подобно отношение към нас. Например, когато на дневен ред дойде приемането на Македония в ЕС, а тя не се откаже от амбициите си да присвоява част от нашата история и ние прибегнем до вето. Или когато настане време да се гласува дали Турция да бъде член на общността.
Разумно е да погледнем на Валония като Вапцаров на Испания през Гражданската война там: "Какво бе ти за мене? - Нищо. -/ Една загубена страна./... Сега за мене ти си участ./ Сега за мене си съдба." С цялата присъща на поезията условност. Но и с целия реализъм на отношенията в ЕС. Ако Валония успее днес, ще успеем и ние утре, когато по важен за България въпрос силните в Брюксел са на друга позиция. Защото и по участ, и по съдба сме по-близо до Намюр, отколкото до Берлин или Париж.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info