Ще ни разрушат ли глобалните сравнения?

Третата световна война ще започне, когато китайците разберат, че досега са яли само гарнитура. Към този стар виц ни връщат разсъжденията на политолога Иван Кръстев за ролята на сравненията в съвременния свят. Той припомня проведеното през 1981 г. първо глобално допитване по въпроса къде хората се чувстват най-щастливи. Може би изненадващо, но пък и логично, тогава нигерийците се оказват точно толкова щастливи, колкото и западногерманците. Изненадващо, защото разликата в жизнения стандарт на населението в тези страни е огромна. И логично, тъй като, нямайки представа как живеят западногерманците, нигерийците са предоволни от това, което имат.
Днес обаче положението е съвсем различно. Според г-н Кръстев обяснението е във факта, че 35 години след онова изследване телевизията и интернет са проникнали дори и в най-изостаналите страни и техните жители лесно и бързо могат да видят как живеят европейците. И това не само и дори не толкова ги прави нещастни, колкото формира у тях решимост да емигрират. Зарежда ги с амбицията да прескочат не просто държавни граници, а цели етапи в историческото развитие, за да стане личният им живот част от онова, което гледат в интернет. И политологът стига до извода, че революцията на новия век - миграцията, е логична последица от диктатурата на глобалните сравнения, станали възможни в превърнатия в огромно село свят.
Наясно са с тези съпоставки децата на някогашните идеологически работници или поне част от тях. Сигурно се сещат за излязлата през 1984 г. малка, но донесла големи главоболия на автора си книжка "Сравнението" на Стоян Михайлов. В нея секретарят на ЦК и професор по социология, разсъждавайки върху мотивиращата сила на сравнението, си позволи да припомни, че социализмът трябва да се съпоставя с върховите достижения на капитализма, а не с пещерната му форма, каквато беше установена в нашата страна. За по-малко от две десетилетия България успя да надмине наследеното от капитализма, но ако искаше да продължи напред, трябваше да се мери не със следвоенното, а с настоящето ниво на отхвърления строй. И ако не успее да го доближи, сравнението ще се изроди от мобилизираща в демотивираща сила.
Тези предупреждения дойдоха на прага на големия бум в технологиите, особено на сателитната телевизия и интернет, които щяха да превърнат света в единно информационно пространство. В онзи момент и моя милост питаше в статии какво ще правим, когато лъскавият станиол на буржоазната пропаганда, както се изразявахме тогава, влезе в хола на социалистическия труженик. Не направихме нищо, а и не можехме да направим. Социализмът си отиваше, а официозната идеология ставаше все по-неадекватна. Опита се да отговори с постановката за "голямата" и "малката" правда, но без успех. Появата на Горбачов ускори процесите, но не тя ги предреши. Водеща беше ролята на сравнението - вече не със съседа или с братските страни, а с живота на най-благоденстващите. Тези съпоставки създадоха атмосфера, в която масите посрещнаха смяната на системата и разпада на социалистическия лагер не само без съпротива, но дори с голям ентусиазъм. Струваше им се, че като се бутне не просто правителството, а строят, проблемите им ще се решат или поне ще почнат да се решават. Ето как глобалните сравнения помогнаха да бъде сразен социализмът.
Сега пред подобна опасност е изправен европеизмът. Милиони, а някои твърдят - милиарди, кроят планове да емигрират в Стария континент. Преобладаващата част от тях бягат не от война, а от лошото си битие. Глобалните сравнения им показаха не само, че може да се живее в пъти по-добре, но и как най-лесно да стане това. Вече няма нужда да работят за прогреса на собствените си страни, достатъчно е да преминат - законно или нелегално - границите и Европа ще се погрижи за правата им. Вече не е необходимо да сменят своите правителства, стига им да сменят държавата, в която живеят. Убедени са, че е така, защото не само са чули от най-важните евролидери поканата да дойдат, но и са видели, че посрещането става с музика и усмивки, с цветя и плюшени мечета. И те идват.
Европейските граждани обаче все повече се притесняват, че мигрантите могат да разрушат социалните им държави, да противопоставят на хилядолетната им култура непривични за Стария континент порядки и традиции. Само че европейците няма къде да бягат и затова се опитват да сменят не страните, в които живеят, а собствените си правителства. Във Франция и Австрия не успяха, но утре някъде може да им се получи. Особено ако политиците и сега не си дадат сметка, че трябва да предпазят избирателите си от разрушителната сила на глобалните сравнения. Защото ЕС няма как да помогне на всички страдащи по света, без с това да направи страдащи собствените си граждани.

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info