С гурме страсти срещу атентатите

Външно всичко е спокойно. Времето си тече, хората дишат, работят, живеят, както би казал поетът. Изглеждат любезни и уравновесени. И доволни. Вечер заведенията, дори и кварталните, се пълнят. Малките непретенциозни масички са превзели тротоарите, във въздуха се носи приятната гълчава, характерна за компаниите след първата чаша. Яде и пие народът. А може би народите, защото се чуват най-различни езици. Който е готов да се раздели с триста евро, може да потърси отговор на гастрономическите си претенции и във въздуха. Високо, високо, но не над завист и обида, над дребните сплетни, както пее популярната наша група. А над величественото минало и икономическия просперитет, чийто символ в Брюксел е Триумфалната арка. Платформата на Dinner in the sky се издига над монумента. Лани беше една, сега са три, догодина сигурно ще са поне пет. Можело е да ги монтират на друго, не толкова исторически значимо място, но вероятно стремежът към по-голяма печалба ги е подтикнал да разположат крановете тук. Мераклиите пийват и хапват, докато Арката се изчервява под краката им. Подразнена навярно от триумфа на апетита над историята. Надали първоначалният замисъл е бил такъв, но пък и едва ли подобно тълкуване е възможно само заради едничката случайност.
Както не са случайност и тегелите на военни в иначе изглеждащото напълно мирно пространство. По двама, трима или четирима, в камуфлажни униформи, със странно присъствие насред улицата или в парка. Носят автоматите си не отвесно, а хоризонтално, пред гърдите, облягайки ръцете си върху оръжието. Някога като войници правехме така при най-тежките "стойки" в караула - между полунощ и зазоряване. В онова спокойно време често нямаше какво друго да пазим освен себе си. Опасявахме се умората да не ни приспи дотолкова, че да напипаме ареста и дори дисципа. Подремвахме в движение, подпрени върху калашниците, но все пак бяхме на крак между двата реда бодлива тел. В сегашното привидно спокойствие едва ли се притесняват да не заспят. Ето защо пазят не себе си, а нещо друго, дано поне те знаят какво.
Което не означава, че патрулират без точно поставени задачи. А че не е ясно нито кой е противникът, нито къде е. Той не е на фронтовата линия, не се е притаил в някой окоп, нито пък е заел огнева позиция на кота еди-коя си. Може просто да е на пейката в парка, покрай която преминават войниците, да проследява посоката им, движейки се зад тях по улицата, да ги изчаква възможно най-смирено на някоя гара да се отдалечат. А после да закрещи "Аллах акбар" и да взриви колана с експлозиви. Тази заплаха е коварна, защото е невидима. Като радиацията след Чернобил и натовските удари над бивша Югославия. И също толкова всепроникваща. Всички са застрашени, но никой не знае дали тъкмо той не е следващата мишена. Затова бърза да обърне някоя чаша, докато Триумфалната арка е под краката му, пък после...
Послето е ясно - все на някого ще се случи, може и на мнозина наведнъж. Поредната breaking news ще обиколи света. Ще има купища цветя и свещи. Помпозни речи и стандартни съчувствия. Гръмки декларации как тероризмът няма да ни уплаши, нито пък ще ни откаже от ценностите. И маршове на единството, на които евролидери ще показват колко са смели, докато са зорко пазени от охранителите си. Сетне всичко отново ще потъне в привидното спокойствие. До следващия ужас. Случаите се умножиха дотолкова, че вече са не драма, а статистика. Трагични са само за загиналите, за онези, които губят деца или родители, братя или сестри, приятели или любими. За всички други остават бодряшките лозунги, приятната гълчава на подпийналите компании и шумните тостове на купонясващите във въздуха.
Всичко можеше да се точи по този начин до безкрайност, ако не беше атентатът срещу мюсюлмани пред джамия в лондонския "Финсбъри парк". На тамошните динковци им додея безпомощността на държавата и скочиха сами да отмъщават за терора на радикалния ислям. Поединично, като огледален вариант на повечето джихадистки атаки. Затова е трудно да бъдат засечени от службите и озаптени от патрулиращите войници. А почне ли веднъж на индивидуалния терор да се отговаря със също така индивидуален  контратерор, спиране няма. Самодейните резултати от усилията на властта да се справи със ситуацията все повече ще засилват самодейната война на недоволните от станалите всекидневие атентати. Правителствата трябва да си дадат сметка, че след атаката във "Финсбъри парк" мерките срещу тероризма вече не могат да бъдат същите. Че високопарните слова са безполезни. Че алкохолните фиести не могат вечно да прогонват страха. Че почнат ли гурме страстите да триумфират над историята, тя непременно ще се повтори. Но не в най-славната си част. А в най-ужасяващата.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info