И Чърчил ли да четем до запетаята?

Един от тежките проблеми на нашенските дебати, и не само на предизборните, е едноокият поглед върху дискутираната тема. Когато си в политиката, това в известна степен е обяснимо - конвейерът те носи толкова бързо, че понякога е трудно дори да запазиш равновесие, камо ли да видиш всичко важно, да го анализираш и да формулираш послания. Пък и политиката все повече се схваща не като напасване на различните интереси в обществото, а като представяне на интересите на собствената партия и на гласуващите за нея за всеобщи. Ето защо често срещаната едностранчивост на публично заявяваните позиции е разбираема, макар и не оправдана.
Има обаче категория хора, които вече не са или никога не са били в политиката, но гледат по-еднооко дори от авторите на най-крайните мнения в тази сфера. Подобен е случаят с реакциите по повод на изявлението, че демокрацията ни е отнела много. Вдигна се такъв ниагарски тътен, че дори неизкушените от политическите баталии се стреснаха да не би някой наистина да си е поставил за цел нейното демонтиране. И когато се запознаха с казаното, се убедиха, че онези, които бият тревога, са го прочели само до запетаята. До мястото, в което се изброява какво е влошила демокрацията. И са загърбили пасажа, който посочва ценното, внесено от нея в хода на промените. Без да им мигне окото, че така могат да разпнат и Чърчил. Същият, който на 11 ноември 1947 г. заявява в Палатата на общините, че "демокрацията е най-лошата форма на управление". След което добавя: "с изключение на всички други".
Ако Чърчил имаше лошия шанс да каже това у нас, първата част на изречението му щеше да се низвергва денонощно в медиите, а втората щеше да бъде премълчавана. Макар че точното значение на изразеното от него становище става ясно само когато двете части се разглеждат свързано. Дозапетайковците без никакво притеснение вадят думи от контекста, с което не само опорочават смисъла им, но и демонизират цялостната позиция. Но да четеш донякъде или отнякъде е по-лошо дори отколкото да си прочел само една книга. Защото трубадурът на единствената книга няма претенции да е интелектуалец. Той сам признава, често - не само вътре в себе си, но и публично, че е прост, и затова разчита на други свои качества. Докато интелектуалецът от типа "донякъде" или "отнякъде" вижда себе си ако не като гуру, то поне като сръчен анализатор, способен и едва ли не призван да отваря очите на читателя, слушателя и зрителя. Но всъщност му отваря само едно от двете, колкото да му натрапи своята половинчата истина.
Още по-лошо е да се чете отнякъде или донякъде не някое изречение, колкото и да е важно то, а историята. Това е най-сигурният начин да се разделя обществото. Защото води не до покаяние, а до ожесточаване. И ако за част от политиците противопоставянето на едни групи срещу други е хранителна среда, за интелектуалците това е неизлечимо заболяване, тъй като ги развенчава тъкмо като такива. Превръща ги в обслужващ персонал на зли политически дейци или идеи. И то най-вече защото водени от отмъстителност или едностранчивост, а нерядко - и от двете, вместо да виждат историята в цялата й сложност и противоречивост, вземат на въоръжение отделни нейни събития или процеси. Ето как те не могат да си пречупят езика да кажат, че всяко време има плюсове и минуси. И се получава гонитба в кръг, в която едните упрекват другите какво правят сега, другите обвиняват първите как са действали преди, а пък първите укоряват вторите какви са ги вършили по-преди. Гонитба, в чийто разгар вече е загубена представата кой е започнал, кой е виновен и кога и дали въобще някога взаимното охулване ще свърши.
Демокрацията у нас не просто смени формата на управление. Тя е свързана с прехвърлянето ни от една зона на влияние в друга, от досегашната отбранителна организация в нейния противник, от стария политически съюз в нов. Съпроводена е и с мощни трансформации в собствеността, в производството и разпределението, в духовната сфера. Ето защо тя се възприема не само и не толкова като форма на държавно устройство, а като понятие, обхващащо целия процес на промените в последния четвърт век. И, да, този процес влоши положението на много хора. Признаването на този факт зарежда отговорните политици с мотивация да подобряват ситуацията, а не да отричат демокрацията.
А дозапетайковците, които не забелязват незавидното битие на цели слоеве от населението, са или без очи, или без сърце. И в двата случая са лоши анализатори, надпреварващи се по едностранчивост на коментарите си. Услужлива едностранчивост, която се родее с увъртането около височайшия шлифер и пипането на мускула на неговия притежател. На оня, чието самочувствие се гъделичка от тези действия, макар да е изразявал и публично презрението си към действащите лица.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info