2463 епизода в научната вакханалия

По време на парламентарен контрол просветният министър Анелия Клисарова съобщи нещо, което всички в България знаят отдавна - че в страната се "произвеждат" безконтролно на конвейер професори, доценти и доктори без научни качества. Предизвестената смърт на стойностите в науката стана възможна след влизането в сила на Закона за развитие на академичния състав (ЗРАС), измислен от ексминистър Сергей Игнатов и приет със скандали в предишното НС само с гласовете на ГЕРБ. И тогава, и през всичкото време до днес този закон среща категорична съпротива от БАН и водещите в науката университети. И какво от това?
Двама депутати от ГЕРБ, ни лук яли, ни мирисали, имаха нахалството преди седмица да попитат Клисарова какви са намеренията на МОН за реформа в развитието на академичния състав. И получиха в данните от масовото титулуване, пуснато на воля от тяхната партия - за две години (2012 и 2013 г.) са станали професори 1139 души, а 1324 - доценти. Като знаем, че месецът август е отпусков за вузовете и институтите (понякога и от юли до 15 септември, но да не издребняваме), излиза че за 22 месеца са произведени 2463 носители на научни титли - по 3,7 щастливци на ден. Грубо казано, всеки ден в България са се появявали 4 нови хабилитирани личица.
А като прибавим 7-членните журита плюс по двама рецензенти, излиза, че в тази вакханалия хабилитирани учени са участвали 24 630 пъти! И понеже хабилитираните в страната според НСИ през 2011 г. са били 9700, излиза, че всеки е участвал поне в 2,5 процедури на този цирк. И за всичко това са платени луди пари. Сега ясно ли е защо, въпреки всички желания, да се спре

абсурдът, той си продължава до ден-днешен

Можем да приемем, че преди премахването на Закона за научните степени и научните звания в някогашната ВАК е имало случаи да пробутат през Президиума "някой некадърник наш". Само че в комисиите на ВАК все пак се спазваха правила, имаше критерии и е факт, че ВАКовските професори в момента имат доста по-висок авторитет от "игнатовските". Защото облажването чрез партийни и шуробаджанашки връзки и по принципа "аз на тебе, ти на мене" в момента е аксиома, а там, където има изключения, те по-скоро потвърждават правилото. Да не говорим, че според игнатовския ЗРАС "професор" и "доцент" вече не са национални звания, а са длъжности в конкретните вузове и институти. Те обаче продължават да се използват като звания - да сте чули някой от новите титулувани да се обявява като "професор от N-ския университет", което иначе е задължително? Няма такова нещо. Професор и толкова. Да не говорим колко души работят из разни държавни администрации, докато ги доцентосват без всякакъв контрол в някое ъгълче на университетския град Горно Нанадолнище.      
Учените в онези няколко университета и в БАН, които въведоха свои по-строги вътрешни правила, защото държат на научните стойности и на научния си авторитет, са балами. Понеже докато събират стойностни публикации и подготвят докторанти, техни т.нар. колеги на други места отдавна са се титулували с по една статийка и пет доклада в местното читалище. Сега има недоволство, че, видите ли, в създадената рейтингова система на вузовете се отчитали публикациите в западни списания, а в нашенски брошурки - не. Като им позволи държавата да "израснат в йерархията", защо да не им позволи и публикацийки да си натъкмят?

Нанесените вреди на системата на знанието

са огромни, но в България не е реално да очакваме, че може да се случи това, което направиха румънците - там също се появи подобен абсурден закон, отмениха го обаче бързо, въведоха национални комисии и подробни научни критерии, всички новотитулувани преминаха повторно през тях - който не успя, отнеха му титлата. Точно преди година Общото събрание на БАН прие становище, изработено от научен екип, с което предложи чрез бърза промяна в правилника към ЗРАС да се въведат базови национални критерии по области, под които не може да се пада. Предложи и конкретни текстове. В МОН не обърнаха никакво внимание на това. Вакханалията продължи.
В просветното министерство имало много жалби по процедурите, били проверени над 150 и не са открити съществени нарушения, съобщи проф. Клисарова. Само че проверките са по процедурите, не по същество. А по сигналите за субективизъм в рецензиите и в местните журита МОН няма как да се произнесе. Порочният кръг се затваря. И да повиши министерството контрола над процедурите, както обещава, това няма да промени нещата по същество. До ден-днешен например се очакват обещаните още през 2012 г. резултати от проверката на професурата на ректора на Стопанската академия в Свищов Величко Адамов, чието плагиатство бе огласено с всички доказателства в интернет.

Е, и? Ами, нищо.

В момента в сайта на МОН са сложени за обществено обсъждане минимални изисквания за професура и доцентура по научни направления, за които ДУМА писа подробно. В тях има много разминавания, несъответствия, небалансирани количествени показатели и пр. В спорта например от професора се искат повече публикации и цитирания, отколкото в химията. Очаква се министерството да огласи промени, които ще направи, след като е събрало мнения по проекта. Едно от дадените предложения е професорите да бъдат разделени в две категории - да се въведат минимални критерии, на които да отговарят професорите; новотитулуваните да бъдат оценени по тях и който ги прескочи, да се нарича "национален професор", а който не ги покрива, да остане само професор на съответния университет. Не се знае дали такова предложение ще бъде прието дори от МОН.
Аз лично се съмнявам, че белята може да бъде поправена. У нас поразиите се правят бързо, преодоляването им става бавно, ако не никога.              
А за да се усети размерът на поразиите, предлагаме на читателя откъс от едно разсъждение, публикувано още през октомври 2012 г.
* * *

"Учен можеш да не бъдеш, но професор длъжен си да станеш!"

Николай Слатински

През последните няколко години в българската наука и в нашето висше образование, а най-вече в системата ни за научни степени и звания се случват страшни неща!
  У нас работи на пълна пара една-единствена индустрия - тази за производството на доценти и професори, на малки и големи доктори...
  Заслушайте се за миг и ще чуете как тракат нейните машини, как се въртят зъбните й колела, как бумтят пещите й, трещят становете й, нижат се поточните й ленти и се печатат дипломите!
 Тази индустрия набираше сила и преди нашествието на дилетантите от ГЕРБ, но след като те заляха България и нямат край на шир и длъж, положението стана неудържимо. Премахнати бяха почти всички обективни критерии, субективни изпитания, научни изисквания и (по)знанийни достойнства.
  В един университет охраната - бивш подполковник, ми каза: тук само ние и хигиенистките (сиреч по-грубичко казано - чистачките) все още не сме хабилитирани!
  Скоро ако някой продължава да си е доцент, ще гледат на него със съжаление: "Неудачник се оказа бедният, хората професори станаха, а той не можа!".
  Бях на 3-4 мероприятия на гилдията. Една и съща картина - изреждат на афиша или при представянето: проф. А. от Горнонанадолненския университет, проф. Б. от Долнонанагорненския университет, проф. В. От Горнонанагорненския университет, проф. Г. от Долнонанадолненския университет и най-накрая, след всички професори - доц. Я. от Софийския университет! Защото там се става най-трудно професор...
 По принцип, тук-там има университети, които с нокти и зъби държат стандартите, минават всички процедури, гледат да не си плюят в лицето. Но като правило единственото правило е: Юруш на званията! Очевидно в един хубав ден ще се окажем с 10 000 професори и 50 000 доценти, а всеки трети ще е доктор (и защото след като всеки, буквално под път и над път, става магистър, естествено се увеличава натискът към следващата крачка в образователните, а вече и научни степени - доктората).
Разбира се, че би трябвало нещо да се направи. Но понеже аз станах професор след влизането именно на тази безобразно безконтролна и безсъвестна система, не е морално да искам промяна, която издига непристъпни прегради пред идващите след мен... Може да ми е обидно, че аз кандидатствах с 4 дебели книги, посветени на сигурността, а някои с една четвърт студия, минала покрай сигурността, но не искам да бъда сред онези, които като се наплодят като професори и доценти основно с ловкост, комбинативност, пробивност и добри отношения с началството, ще запушат, затапят, закрият и затворят пътя и шанса за останалите.
 Тук само ще разкажа накратко за четири тежки, а за повечето честни и почтени научни работници - жестоки, последици от хаоса и анархията, които деморализацията на обществото през прехода и престъпната нехайност на правителството "ГЕРБ" в областта на научните степени и звания, нанесоха на българската наука.
  - Първо, огромна част от най-сериозните български учени започнаха да губят стимул да вдигат нивото си, да вървят напред в науката, защото общодостъпността на научните степени и звания снижиха стремежа у катастрофално много техни колеги изобщо да се занимават с наука и да стават все по-добри като университетски преподаватели.
  Ако някой научен работник и преподавател се стреми с трудене по 24 часа на ден, 7 дни в седмицата да работи, чете, пише, подобрява своите лекции, усъвършенства своите знания, то разликата в качеството между него и масата преподаватели в различни университети ще нараства, той ще започне да дразни, да изпъква, да бъде обвиняван в себеизтъкване, във вземане насериозно.
  - Второ, упоритата научна и творческа работа губи смисъла си, защото не тя определя израстването в научните степени и звания. Нещо повече - тя даже пречи.
  Абсолютен парадокс е днешното научно битие - колкото по-малко мислиш за наука, толкова по-бързо растеш в научната йерархия! Нали трябват "достатъчно научни публикации", каквото и да означава това. А да се публикува днес е лесно - ведомствената печатница, ако я има, няма да откаже. Ако пък я няма, даваш парички на издател и той ти отпечатва монографията. Нищо, че може да направи това в 10 екземпляра и още по-нищо, че тя може да бъде най-многото компилирана, а най-малкото преписана...
 - Трето, при рязко падащото ниво на българската наука, защо човек да се мъчи, мори, труди, изтезава, раздава, разкъсва с научни занимания? И слабата научна публикация, и силната имат еднаква стойност, защото критерият вече абсолютно не е качествен, а е относително количествен. За научното ти израстване, за намирането на работа. За авторитета и оценяването ти като научен работник днес изобщо не е важно правиш ли наука или не правиш! Така постепенно само най-умните, но вече като глупаци, правят наука, останалите трупат степени и звания...
 - Четвърто, тъй-като с накичването с научни степени и звания не се удовлетворяват само егоистични амбиции и не се насищат само нарцистични комплекси (това доскоро правеха политиците и едрите бизнесмени, които плащаха някой да им напише дисертация и ставаха доктори - пълно е с такива!), а се заемат съответните места в щатовете на факултети и катедри, плоденето на доценти и професори води до това, че много скоро развитието на младите учени ще стане невъзможно!
  Измислени (поне в някаква степен) доценти и все повече професори заемат местата навсякъде и младият или въобще способният човек е затиснат, спрян, застопорен. Девалвацията на научните степени и звания убива елементарната конкуренция на пазара на преподаватели и научни работници! Важно е не ти дали можеш и знаеш, а дали си намерил приятели в живота, другари по интереси, сътрудници по управление на ДС, партньори в бизнеса, за да те уредят в катедрата, да ти обявят конкурс и, с извинение, да си наместиш задника в преподаването в дадения университет до второ пришествие!
  А младите? А кадърните? Ами те да следват принципа на чичовото за супата...