Памет
105 години от рождението на Валери Петров
Вълнуващо пътешествие в света на мечтата
/ брой: 73
Валери Петров е от поетите, които в своя стих постоянно се движат между смешното и сериозното. И това никак не е случайно - при увеличаващия се разлом между думи и дела у човека, чийто портрет той вае, при задълбочаващата се поляризация между социални идеали и социална практика единствената възможност да бъде верен и на истината, и на таланта е постоянният стремеж да претворява диалектиката на настроенията, чувствата, мислите, състоянията на изобразяваните персонажи. Което той и прави с безпощадна последователност и с постоянни вътрешни диалози със себе си.
Какво става с героя на епохата, онзи, който е изнесъл на плещите си победата над фашистката хидра? Каква е тайната на невидимите трансформации в душата на човека, защо той не издържа на съблазните на времето, защо материално-потребителската стихия поглъща и преобразува най-светлите му пориви? Тези и други въпроси тревожно си задава поетът в „Стари неща малко поновому” (1945), в „Между агитките” (1944 - 1946), в „Пъстри фрески” (1946). Препрочитайки стихотворенията от тези лирически цикли, ще ни изуми как в създаденото от Валери Петров - тази нежна и крехка фигура, външно беззащитна и много ранима, а всъщност напомняща властния дух на късния Лев Толстой, вслушан в мистичния шепот на ялтенското море, предаден със скулптурна сила от Максим Горки - се съчетават толкова разнопосочни гласове от българската поетическа традиция. Изкуството да се разказва в стих сладкодумно и увлекателно, както е у дядо Вазов; яростната енергичност на метафората и пламенност на сравненията при Яворов; ефирността на рисунъка, виртуозната игра на думите и песенността на Лилиев; светлата носталгия и екстазна печал на Димчо Дебелянов. У Валери Петров това е органично преплавено, озарено от неповторимата му добра и всеопрощаваща усмивка, която е като везна между добро и зло, смешно и тъжно, грозно и красиво, благородно и низко, светлина и мрак:
От тоз дъждец, тъй летен-мимолетен,
поръсил свежест в твоите гърди,
човек би чакал празник съответен
във тъжната душа да се роди,
а вместо туй пак старата идея
от неговата свежест долетя:
Таз жълта къща - как, нима и нея?
Таз пресна синева - нима и тя?
И стълбата? И мокрото хвърчило?
И цветето в съседския буркан?
И туй перило, изведнъж открило
как мило е на старческата длан?
Какво? Туй всичко, толкова богато
на вкус и дъх, на допир, цвят и звук,
да радва - тъй ли? - другите, когато
те сигурно ще бъдат още тук,
а ти ще си излитнал в облак пара
ведно с егоистичния си вик,
подобно тоз дъждец над тротоара,
поръсил и забравен подир миг?
(„Летен дъжд”)
Всъщност Валери Петров е от най-полифоничните наши поети. Трудно е да доловим границата между реално и фантазно при него. Можем да говорим даже в известен смисъл за магическо поетизиране на реалното и поетическо реализиране на магичното. Тази антитеза трябва да ни насочи не само към вътрешно присъщото за В. Петров амбивалентно, полюсно, многозначно поетическо мислене, но и към посланията на самата действителност.
И така, във волтовата дъга на полюсните състояния поетът постига неповторимото си изображение - без да е жесток, той показва жестокостта, чертае лика на безнадеждността чрез надеждата, с езика на любовта извайва скулптурата на сивотата, отчаянието, разочарованието. Лириката на Валери Петров е красиво и вълнуващо пътешествие в света на мечтата. Да, животът понякога е жесток, груб, несправедлив, убеждава ни поетът, но също така той е красив, нежен и възвишен. И поезията може би е единственото средство да се прекрачи отвъд действителността, да се постигне безкрайността и зашеметяващата искреност на мечтата...
Епицентър, със съкращения, заглавието е на редакцията