Драматична и противоречива политическа личност

Георги Михайлов Димитров- Гемето е роден в Турция. Неговото родно село Ени-чифлик се намира на брега на Мраморно море, около 100 км западно от Константинопол и 20 км южно от Чорлу - жп гара на линията София-Константинопол. Основният биограф и зет на Г.М. Димитров, Чарлз Мозер, съобщава, че рождената дата по-късно е била обект на спорове, тъй като по това време християните, живеещи на турска територия, все още не сa били задължени да се регистрират. Съобщава се, че Г. M. Димитров идва на този свят на полето, когато майка му сеела, а баща му орял. Предполага се, че е роден около 15 април през бурната 1903 г., когато избухва Илинденско-Преображенското въстание. Георги бил единственият член на семейството, който получава средно образование. Животът на тракийския селянин оставил силен отпечатък в живота на бъдещия политик. Приветствайки в Кърджали конгреса на българите с тракийски произход през 1933 г., Георги пише: "Тракия - свещената и плодородна земя, трябва да бъде свободна, българска земя със свободно, славянско Бяло море! И това трябва да бъде по-скоро, на всяка цена с всички жертви!".
Българските селяни от Ени-чифлик подкрепяли българското училище, с български учители, и отхвърляли опитите на гръцките учители да погърчат учениците. Както в епохата на Великото българско възраждане, църквата, училището и просветата се оказват основните фактори, довели до възраждането в Ени-чифлик.
Монотонният живот в това българско тракийско село се нарушава с избухването на Балканската война през есента на 1912 г. Войната се води за освобождението на останалите под османско владичество две области, населени с българи; Македония и Южна Одринска Тракия, както и за българската земя на Южна Добруджа. Договорите след Балканската война предизвикват

объркване в Ени-чифлик

тъй като според мирния договор от май 1913 г., след изтеглянето на българските войски, то остава в турска територия. Българските власти призовават българското население да се евакуира на българска територия.
Семейството на Георги се оказва между бежанците. Първоначално те се настаняват в турското село Юлагелди, което след Междусъюзническата война отново остава в турската територия и семейството на Георги е принудено да се върне отново в родното си село Ени-чифлик. Но накрая семейният съвет решава да емигрират в свободна България. Георги пристига със сестра си в Бургас, където чакат родителите си. Макар и твърде малък, той е принуден да работи, за да могат да се изхранват със сестра си. Семейството се заселва в населеното с тракийски бежанци след Руско-турската война 1877-1878 г. с. Дойренци, Ловешко. Тук Георги продължава образованието си. След прогимназията той завършва петгодишния гимназиален курс за три години и на 18 години, през 1921 г., се дипломира.
Бедният живот в с. Дойренци го оформя като непримирим противник на "експлоатацията, на лъжата, корупцията и измамата", към които прибягват някои търговци, при които е работил. Той никога не забравя това, както и селския си произход. Г.М. Димитров се оформя като патриот, родолюбив българин със силно развито национално чувство. Той се възхищава на пламенния оратор и прекрасен организатор Ал. Стамболийски, който става негов политически идол, макар че съгласно неговия зет и политически биограф те никога не са се виждали. Като учител в с. Дойренци Г.М. Димитров споделя антимонархическите убеждения на своя идол Стамболийски срещу Фердинанд и по-късно самият той става

един от основните опоненти на цар Борис


Убийството на Александър Стамболийски по време на деветоюнския преврат го превръща в най-голямата фигура в историята на Земеделския съюз. Г. М. Димитров като учител е арестуван пред учениците си. Обвиняемият използва пребиваването си в затвора да чете и самообразова. Иска разрешение от прокурора да се яви на изпит "в педагогическия институт в Ловеч". Изненадан, прокурорът възкликва: "Ние се готвим да го бесим, а той иска изпити да държи", реплика на която будният младеж шеговито и сатирично отговаря: "вместо да ме бесите с една диплома, ще ме обесите с две". Успява да се дипломира. Преживява и Септемврийското въстание. Обвинен в участие, той е арестуван и за малко да бъде разстрелян. Делото срещу 230-те ловешки въстаници се протака дълго, но "не е произнесена нито една смъртна присъда".
След освобождаването от затвора Г.М. Димитров се захваща със сериозна организационна дейност за възстановяване на земеделските дружби в Ловеч. Интересно е становището на Г.М. Димитров за деветоюнския преврат. Чарлз Мозер съобщава: "Този факт, както и отсъствието на царя, довеждат Димитров до извода, че експлозията в църквата "Св.Неделя" не е дело на комунистическо-земеделския съюз, а вероятно е провокация, организирана от самия цар, решил да се освободи от непопулярния Цанков"!?  Отново е арестуван. Затворен в една килия, той е подложен на изтезания, но преживява последиците от преврата.  Репресиите през 1925 г. "стабилизират страната", макар и на много висока цена, докато те "фатално разклащат" позициите на Цанков като министър-председател, който е обвинен за всички злини. На 4 януари 1926 г. на поста министър-председател застава Андрей Ляпчев (1866-1933), управлявал страната от 1926 до 1931 г. Земеделският съюз заема своето законно място в политическия живот на страната. Младият, под 30-годишна възраст, Г.М. Димитров печели в цялата страна

репутация на добър ръководител

и попада в парламента. Съобщава се, че след 1927 г. неговата политическа дейност се активизира и кариерата му на политик и държавник набира скорост. Димитров остава верен на идеите на своя кумир Стамболийски за "огромната пропаст между старите политически партии, като Демократическата" и новите съсловни организации, "представени от Земеделския съюз". Според идеите и убежденията на Стамболийски тези организации неизбежно ще заменят партиите и "всякакъв съюз между тях" може да бъде само временен. Именно тези идеи са в основата на конфликта между Г.М. Димитров и земеделските лидери като Вергил Димов и Димитър Гичев през 30-те и 40-те години на миналия век, които били готови да сътрудничат на старите буржоазни партии за определено време с надеждата да получат или да задържат властта.
В биографична книга на Чарлз Мозер за Г.М. Димитров се съобщава, че след 9 септември 1944 г. д-р Димитров се изявява като "един от най-принципните опоненти на комунистическата власт", посочван като типичен пример за "враг на народа", "агент на западния империализъм", "антиличност". Все пак ролята му до 1944 г. получава определено признание. От депутатската трибуна пред парламента Г.М. Димитров се "отнася към цар Борис и казионните буржоазни парти като към свои главни врагове и защитава комунистите като представители на една законна политическа групировка". Добре известните му речи на селските митинги като "надарен оратор" го издигат на политическия връх след завръщането му от изгнание в края на 1944 г. Обобщено казано, Г.М. Димитров е бил

противник както на царската монархическа власт, така и на комунистите

В източници се твърди, че Гемето никога не се е кланял на чужди правителства, нещо, което не може да се каже за никои други правителства.
Г.М. Димитров добре оценява не само политическата практика, но и теорията. Съгласно източници той разработва аграрната доктрина, пише в периодичния печат. По време на войната и изгнанието си в Близкия изток той написва "три обемисти ръкописа" - в третия се разглежда прилагането на "социалистическата теория в селското стопанство" на Съветския съюз и критикува недостатъците на съветското земеделие от позициите на аграрната доктрина. В периода след 1945 г., и особено след 1949 г., Г.М. Димитров се занимава с "теорията на журналистиката". Пише своите "Спомени", които остават недовършени и съгласно Чарлз Мозер са в основата на неговата биографична книга "Д-р Г.М. Димитров". Проследяват се спомените му, започвайки от детството. Добре е отразен животът на този изявил се политик и държавник в периода между септември 1944 г. - когато се завръща в България, поемайки ръководството на Българския земеделски съюз, и септември 1945 г., свързан с напускането на България за последен път. Описан е и животът му в изгнание от 1945 до 1972 г. в САЩ.
Умира в изгнание от естествена смърт

след повторен инфаркт на 29 ноември  1972 г. (първият инфаркт е на 2 ноември 1972 г.)
Чарлз Мозер представя следните главни моменти, характеризиращи политическата биография на Г.М. Димитров: след преврата на 9 юни 1923 г. като млад учител той настоява да бъдат "изпратени в най-близкия град въоръжени отряди"; следва арест, изтезание и малтретиране; в началото на 30-те години неговата политическа борба е свързана с "противопоставяне срещу ръководството на Земеделския съюз в парламента по принципни съображения; по-късно като лидер поема ръководството от ония, които са го "отхвърли и изключили" от редовете на Земеделския съюз; в началото на 1941 г. изявеният политик съвсем открито се "противопоставя срещу пронацистката политика" на цар Борис; следващият важен момент е свързан с бягството му от България и организирането на въоръжена съпротива; следва тържественото му завръщане в страната през септември 1944 г.; последвано от "отстраняване от авторитетен пост" след няколко месеца, арест и "повторно бягство" от страната през 1945 г. Той се изявява предимно като "опозиционер", т.е. на практика по време на политическата си кариера, убеден в своите политически възгледи и кауза е "постоянно в опозиция". Като опозиционер Г.М. Димитров "защитава законността и дори необходимостта от една-единствена опозиция срещу правителството". В парламента той често "оказва подкрепа на комунистическата опозиция". Според Димитров свободата на печата е "абсолютно необходима за правилното функциониране на системата на управление".


Посрещането на Г.М. Димитров на 23 септември 1944 г. в България
Снимка Тодор Славчев