Сцената е адреналин и истина

"Хората се опитват да бъдат човеци, докато светът ги кара да бъдат съдържание"

"Без труд талантът се изпарява, без късмет не те забелязват, но без чувство за хумор и двете нямат шанс"


ЛИЗА ШОПОВА завършва актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ "Кр. Сарафов" през 1993 г. в класа на проф. Крикор Азарян, с асистенти Тодор Колев и Елена Баева. Професионалният й път започва в Драматичния театър "Николай Масалитинов" в Пловдив и Младежкия театър "Николай Бинев" в София. Между 2010 и 2020 г. Шопова се занимава с дублаж, където също оставя отпечатък. Успоредно с актьорската си кариера, тя се утвърждава и като режисьор и автор на множество театрални пиеси. Най-новата й постановка е "Фейк" в Театър "Българска армия". За приноса си към съвременната драматургия и режисура Лиза Шопова е отличена с наградата "Алеко Константинов" за "Трима мъже и една Маргарита" през 2019 г., както и с награда за режисура от фестивала "Нова българска драма" в Шумен през 2021 г. за същата постановка. През 2025 г. спектакълът й "Шишарки" получава награда за най-добро представление. Шопова става част от трупата на Театър "Българска армия" през 2024 г. Днес публиката може да я гледа в ролите на Лелята в "Солунските атентатори", Минди в "Пет жени в еднакви рокли" и др. През 2022 г. поставя спектакъла "Стъпка по стъпка" от Питър Куилтър, в който е режисьор и автор на сценичната адаптация.
 
 
- Госпожо Шопова, какво Ви провокира да напишете постановката "Фейк"? Има ли конкретна причина или случка?
- Провокацията дойде от осъзнаването, че живеем в свят на симулации. Че непрекъснато "редактираме" себе си - в социалните мрежи, в отношенията, дори в мислите си. Започнах да се питам: кога лъжата се превръща в навик и защо й се връзваме. И къде свършва реалното, и къде започва позата? Не е конкретна случка, а по-скоро натрапчив шум. Провокира ме светът, в който всички са "уникални", а изглеждат еднакво. Отваряш социалните мрежи и виждаш една и съща усмивка, една и съща поза, само че с различен фон - веднъж е Миконос (остров в Гърция), друг път... Изберете си къде ви се иска да бъдете, а пък не сте... значи там. Така се роди "Фейк" - от чисто човешката нужда да разбера необходимостта ни да сме харесвани, без самите ние да се харесваме. Дали наистина реалният ни образ е толкова нелицеприятен, че искаме да се унифицираме с всички в щастието и красотата си и с лека ръка да захвърлим идентичността и уникалността си.

- Какви са посланията на пиесата, в която участвате и режисирате?
- Пиесата изследва границата между реалното и измисленото, между човека и неговата проекция. Тя не морализира, а по-скоро с чувство за хумор дава и друга гледна точка, а тя е, че зад всичките тези образи, които следваме, има реални хора, които също не са съвършени. Посланието, ако има такова, е да си позволим да бъдем истински - с всички несъвършенства, защото само така има смисъл да живеем и да общуваме. Не съм си поставяла мисия да давам уроци. По-скоро питам: "Колко фейк можем да понесем, преди да забравим кои сме?" Пиесата е опит да се ориентираме в тази постоянна игра на образи - между това, което сме, и това, което пускаме онлайн. И, разбира се, с усмивка, защото иначе ще е много тъжно. И най-вече - не вярвайте на хора, които нямат нито една лоша снимка и са вечно усмихнати, малко е зловещо.
- Над какво или за какво би трябвало да се замисли зрителят, гледайки представлението?
- Може би над въпроса: кое у мен е истинско и кое е продукт на чужди очаквания? Не целя да давам отговори и да съдя, по-важно ми е да създам пространство, в което зрителят да се огледа. Ако излезе от театъра и си каже: "И аз май съм малко фейк", значи сме си свършили работата. Не искам хората да се чувстват виновни. Такова е времето. Но нека да сме по-свободни, да сме несъвършени и нека да не ни притеснява, че не сме непрестанно щастливи, за това си има диагноза.

- Доколкото разбирам, това всъщност е смешно представление. Но, както казвате - всяка комедия носи в себе си и драма. Кое тук е драматичното? Конфликтното?
- Комичното обикновено е само повърхността. Драмата идва от сблъсъка между "автентичността" - много често използвана напоследък дума, и нуждата да се харесваме. Във "Фейк" драмата е, че никой не иска да е себе си, а ти реално си себе си, само спри интернета и ще видиш, че си там, просто си нямал време да се откриеш и да се опознаеш и харесаш. Конфликтността идва, когато опитът да изглеждаме перфектни завършва катастрофално.
- Има ли опасност интернет, вече дори изкуственият интелект, да измести или замени по някакъв начин актьорите, режисьорите, драматурзите? Заплаха ли е той за театъра?
- Технологиите могат да променят начина, по който създаваме изкуството, но не вярвам, че могат да изместят човешкото присъствие. Слава богу, театърът е жив контакт - енергия, която се случва между хората в един и същ момент. Изкуственият интелект може да имитира, но не и да живее многопластово тук и сега. В този смисъл - не го приемам като заплаха.

- А как виждате бъдещето за изкуството?  
- Мисля, че колкото по-дигитален става светът, толкова по-силна ще става нуждата ни от живо присъствие, от общност, от човешки глас, от жив контакт - от това да се смеем или плачем заедно. Колкото повече виртуалност има около нас, толкова повече ще ни липсва истинското, и вярвам, че ще се завърнем към него в някакъв етап.
- Българската публика какви драматургични текстове, пресътворени на сцената, иска да гледа? За какво е жаден българският театрален зрител?
- Зрителят иска да види себе си - понякога хиперболизиран, но жив. Мисля, че има глад за смисъл, за интелигентен хумор и за човещина.

- Какви други теми Ви вълнуват като творец, режисьор и драматург?
- Интересува ме начинът, по който хората се справят със самотата, с нуждата от връзка, с вътрешните си противоречия. Теми като идентичност, вина, близост - те постоянно се пречупват през различни сюжети, но в основата им е едно и също търсене: как да бъдем цели в един разпокъсан свят. Вълнувам се от това как хората се опитват да бъдат човеци, докато светът ги кара да бъдат съдържание.
- Кое Ви носи по-голяма удовлетвореност - писането, режисирането, изявата на сцената или зад микрофона, дублирайки филми или сериали?
- Всяка от тези форми ми дава различен вид свобода. Писането е самота и тишина. Режисурата е общуване, енергия, споделяне. А сцената е адреналин и истина. Вече не се занимавам с дублаж, но той ме научи на много рефлективност и е част от пътя ми. Всеки процес има своето безумие, но ако трябва да избера - сцената. Там нищо не можеш да "редактираш".

- Произхождате от артистично семейство, доколко генетично талантът се предава и захранва през поколенията?
- Не знам. Може би е заразително, а и когато растеш в такава среда, придобиваш усещането, че изкуството е нещо естествено.
- Семейството повлиява ли Ви на избора да се занимавате с изкуство?
- Не бих казала, поне не и целенасочено, но мисля, че най-доброто наследство, което ми даде, е свободата да се провалям смело и красиво.
- Според Вас какво е съотношението между талант, труд и късмет, например?
- Талантът е само началото, трудът е пътят, а късметът е въпрос на гледна точка. Или иначе казано: без труд талантът се изпарява, без късмет не те забелязват, но без чувство за хумор и двете нямат шанс.