Нови стихотворения от Тодор ЗГУРОВ

Скъпи читателю!
В днешния брой на "Пегас" е представена антология от стихотворения на Тодор Згуров, в които се усеща дъхът на Родопите и силата на живителната връзка с родовите корени. Приятно четене.

ТОДОР ЗГУРОВ е завършил Техникум по механотехника в Хасково, както и СУ "Св. Климент Охридски" - философия и история. Доктор по философия от БАН. Работил е като редактор и зав. сектор във вестник "Родопски устрем" - Смолян, бил е и главен редактор  на списание "Ключ. Полезни знания". Съосновател и пръв председател на УС на Центъра за устойчиво развитие на планината - Смолян. Понастоящем е директор на Регионалната библиотека "Николай Вранчев" - Смолян. Член е и на редколегията на списание "Родопи". Има издадени монографии и студии в областта на философията и историята, както и книги с публицистика. Публикувал е поезия, включително и епиграми, както в сайтове и периодични издания, така и в специализирани - списание "Везни", списание "Проглед" и др. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.


КОРАБЧЕТО БЯЛО

Там долу, на реката,
на корабче едно,
две деца щастливо
издигали платно.

И корабчето бяло
поело по света -  
та даже се не спряло
за малко на брега.

То даже не видяло,
как тези две сърца
го чакали с надежда
за сбъдната мечта.

А времето грижливо
събирало мечти в ята,
а те литвали нетърпеливо
- не свивайки гнезда.

И ето, в огледалата
на вечната река,
старец и старица -
непознали своите лица.

Най-сетне от реката,
от синята мъгла,
корабче ги доближило,
ала със спуснати платна...  


ПЕСНИЧКА ЗА ТРИТЕ СЕСТРИ...

Вяра, Надежда, Любов -
реят се те във всемира,
ала при първия зов
всяка от тях ни намира.

Вяра е първата тя -
без нея душата погива,
а и злобата на деня
в нас доброто убива.

Когато очите с тъга  
замрежи ги тъмнината,
тогава Надежда добра
долита със светлината.

Ето я и Любовта -
на сърцето е верен обител
и от отровата на завистта
негов е първи спасител.

Вяра, Надежда, Любов -
винаги нека Ви има
и при тревожния зов
всяка дано ни намира...    


ДОКАТО НИ БОЛИ...

На всеки в календара
стои пореден срок -
но защо да правим драма
и да изпадаме във шок?

Щом още в сърцата
запалват се искри
и от любовни страсти
все още ни боли.

Но още в календара
последен срок стои -
дали начало ново
за уморените души...


БАЩИНА ПОВЕЛЯ

Не се забравя онзи ден,
когато в болницата сива
изрече лекарят смутен:
"Баща ви си отива..."

Но как да вярвам на това
и как да си призная,
че битката със болестта
белязана е с края?

И пак се втурвам по града,
лекарство ново диря,
намирам го до вечерта,
в надеждата го крия.

Но с глас от силни дни,
баща ми ме посреща:
"Спри, не можеш ти
на съдба да си насреща!"

Кога е моят час - не знам,
но моля Бог за сетна сила,
таз бащина повеля да предам
и тихо в мир да си отида...


ЛУДО БИЛЕ

Лудо биле в младостта си
кой не е усещал?
И във нощи упоени
за старост се ли сещал!

Ех, ти обич - лудо биле,
птица устремена,
и от бурята житейска
още неранена.

Де изчезна лудо биле
във години сетни -  
днес на птицата крилете
вече са несретни.

Но сърце се не предава,
спомен огън пали -
сякаш птицата дошла е
по пътеки стари...

Там до изворчето чисто,
биле лудо се оглежда -
но ръцете непознало
мигом в треви се свежда.

На ръцете мъжка сила
време ядно е изяло,  
но сърцето се не спира,
за биле лудо закопняло.

Нощ във ден ще се обръща
и така до края -
но дано в небесна къща
лудо биле ни омае...



ЛОШИТЕ ДУМИ

Лошите думи
        под камък не спят                    
- в душата намират те
            своя обител,
и в гняв връхлетял ни
        се втурват навън
- пронизват най-близки,
        а и своя пазител.

И какво, че се молят
        за прошка очи,
а вината разбрана е тя
            и простена,        
щом отново коварно
        прибираш ги ти
там, в душата -      
    довчера от тях омерзена...


НЕБЕСНА ПЪТЕКА ...

На километри от града,
в прегръдката на планината,
блещука къщичка една -
светулка съща в тъмнината.

А в нея старец не унива
и под очите на звездите
на времето кълбото свито
в молитва, а и в труд, развива.

Но ето идва полунощ -
небето сякаш се отваря
и той, понесен в огнен кош,
неземни граници разтваря.

Утро е - сипва се зората
и първо горе в планината,
но сварва майстора-чешмар*
от часове приведен над водата.

А тя - водата, му говори
и на ръце му сила влива
и скоро там чешма красива
жадни устни и души намира.

Така и в студ и в топъл дъжд -
макар и с крачка по-скъсена,
върви изправен възрастният мъж
в пътека, от съдбата, осветена...

• * В Родопите живеят - вече на преклонна възраст - прочути майстори-чешмари. Те са "хванали" стотици извори, които са превърнали в живоструйни чешми, изградени в повечето случаи със собствени средства. Повечето от тях познават силата на молитвата. Един от тях е осемдесетгодишният проницател Земфир Манчев - Бай Манчо, който живее в местността Белия камък, над Смолян.

• ДОВЧЕРА

• Довчера бяхме две деца - усмихнати, нетърпеливи,
  и бяха в ритъм две сърца
  в игрите тъй щастливи.
  
  Години литнаха с ятата,
  но къде ли отлетяха, -
  щом в поривите на летата
  дълги зимите влетяха!?
  
  Днес на каменния кей
  бриз топъл не ни среща -
  там злият вятър суховей
  старостта - неканена, довежда.
  
  Но какво, че нашите тела,
  приведени са и са уморени,
  щом млади още са сърцата
  и душите ни са неранени.  
  
  
  ПОВИК
  
  Лист - самотен в есента,
  към земята е политнал,
  ала той и в гибелта
  нова пролет е повикнал.
  
  Ще стихнат зимни ветрове,
  силно слънце ще изгрее,
  и над разтопени снегове
  лист в кокиче ще живее.
  
  
  С УСМИВКА НА ДЕТЕ...
  
  Човек с усмивка
              на дете,
  по път трънлив
              вървеше,
  ала и хляб, и сол,
              и топлина,
  със странника
              делеше.
  
  На хулите
          бе глух,
  и думите пестеше:
          с техния
  отровен дух
          сърца невинни
  не гореше.
  
  Вървеше той -
  и в пек, и в дъжд,
  сред завист, лицемерие:
  ала в пазвата
          не нож,
  а цвете той,
          държеше.
  
  Ала къде, къде
          сега е той:
  в мрака ли
          стопи се,
  или уморен,
  но несломен
  в душите наши
          затаи се?
  
  И там, той чака
          тръбен зов
  на път отново
          да поеме
  и в намръщения ден
      сърца с любов
          да сгрее:
  нали, нали,
              човек
  с усмивка на дете,
  във всекиго от нас
              живее!
  
  
  МОМЧЕТО И ПОЛЕТО
  
              На момчетата, които не се завърнаха от фронта...
  
  Белият, белият сняг
  нежно завил е полето
  - то помни последния бяг
  на него, на него - момчето.
  
  Как устремено било
  нагоре - към вражеска кота,                                        
  как картечът срещнал го зло                                      
  и зачислил го във вечната рота.
  
  Днес на котата - там на върха,
  паметник стига небето,
  но какво, какво от това,
  щом момчето не вижда полето...
  
  И какво и какво от това,
  че днес снегът гали сърцето,
  щом съдбата с война,
  а не с момиче срещна момчето.
  
  И какво, че от пек и от дъжд
  и гранитът на пясък ще стане,
  щом момчето не станало мъж
  там - в земята, ще си остане ...
  
  И само белият сняг
  с покров ще замята момчето
  и ще се моли последния бяг,
  на момчета, да не вижда полето...   
  
  
  ДО БЯЛАТА БРЕЗА
  
  Било е време на война
  и в утро мразовито,
  посели двама вречени бреза
  с надежда той да се завърне...
  
  Но войната зла съдба -
  за него, за войника е донесла
  - наместо влюбена жена
  куршум злокобно го посрещнал.
  
  А там до бялата бреза
  с коса от вятър разпиляна,
  зарила пръстен тя в пръстта,
  косата в черен възел запленила.
  
  Години литнали като ята,
  но не на юг те отлетели,
  а старицата посрещала сама
  изгревите - все по-студени.
  
  Но ето в залезния ден
  до бялата бреза се свела
  и там над пръстена неблагословен,
  душата й - небесен път поела...
  
  
  ДОБРОТО И ЗЛОТО
  
  Те брат са, а и са сестра,
  но все близнаци същи
  и на една монета са
  две страни присъщи.
  
  Когато завистта
  погледа премрежи -
  то злото е дошло  
  и хвърлило е мрежи.
  
  Но стават чудеса
  очите просветляват -
  за обич без лъжа
  с доброто се надяват.
  
  И пак е нощ във зло,
  но идва ден с доброто,
  така и до безкрай
  върти се колелото...
  
  
  КОСИТБИ...
  
  Юни е.
  Дядо ми коси.
  Тревата дъхава е,
  и тъй зелена.
  В очите
  радостта блести -
  редом е отмяна.
  А то - внуче,
  не седи:
  за вода със стомна,
  тича -
  и пият, смеят се
  в захлас -
  и съдба е споделена...
  
  Години се стопиха
  в миг -
  сън в съня,
  ли бяха!?
  Животът в шепа
  се събра:
  мечти и внуци
  отлетяха...
  
  И ето -
  в юнска мараня,
  кося трева зелена:
  ала Океан
  с внуче ме дели,
  и стомна вече
  е строшена...
  
  А там,
  от небесна вис,
  дядо ми се смее
  и чувам топлия му глас:
  "Стомна, цяла, е до мене.
  И чака те,
  в някой час,
  двамина пак
  вода да пием...
  
  Дали за мен,
  житейски кръговрат,
  отново ще
  отмери юни!?
  Знам само,
  че в юнски ден,
  все някой ще коси тревата.
  А тя - тревата и без мен,
  пак дъхава ще е
  и тъй зелена...
  
  
  Редактор Боян Бойчев