Истината не може да бъде скрита

Венелин Михайлов

Темата за атентата в църквата „Св. Неделя“ винаги предизвиква силни емоции и води до крайни оценки. Важно в случая е да бъдем справедливи и точни - пред историята, отговорни пред паметта на тези, които се бориха за справедлив живот, следвайки социалистическите идеи, и да направим равносметка с оглед на бъдещето.
В резултат на участието на България в Първата световна война обществото ни е дълбоко разделено. Съвсем закономерно е политическият радикализъм да бъде в основата на политическите процеси в края на второто и през третото десетилетие на ХХ век поради загубата на територии и липсата на обединяваща и вдъхновяваща кауза за нацията.
От едната страна на политическия полюс са организации като Народния сговор с открито фашистки идеи, симпатизиращи на дейността на Бенито Мусолини в Италия. От другата - трансформираната в Комунистическа Българска работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти), приела необходимостта от постигане на социалистическия идеал чрез революция в страната. Сблъсъкът между двата полюса в следвоенната политическа картина у нас е неизбежен. Конфронтацията между управляващите от БЗНС, Сговора, Конституционния блок и гравитиращата към тях ВМРО създава предпоставки за извършване на военния преврат на 9 юни 1923 г.
Още преди преврата БКП (т.с.) има изградена военна организация. През 1919 г. се създава Военният съюз от офицери, участвали в Първата световна война. Сред тях са: полк. Иван Луков, Кимон Георгиев, Иван Вълков, Дамян Велчев и др.

Необходимостта от съпротива

срещу налагането на фашистката диктатура и преодоляване на пасивността непосредствено след преврата на 9 юни от Централния комитет на Комунистическата партия организира комунистите да подготвят Септемврийското антифашистко въстание. Неуспехът му не означава край на борбата срещу фашизма, но хиляди български комунисти са принудени да емигрират в Съветския съюз, други са осъдени на смърт или различни срокове затвор. Всъщност началото на студената гражданска война в България е в самия край на Първата световна война с Войнишкото въстание, но решителният етап от конфликта датира от 1923 г. На последвалите на 18 ноември 1923 избори за ХХІ НС Демократическият сговор печели 172 депутатски места, а комунистите - 8. През януари 1924 г. Парламентът приема Закона за защита на държавата. Въз основа на ЗЗД на 2 април с. г. са забранени БКП (т.с.), Българският комунистически младежки съюз, Общият работнически синдикален съюз и кооперация „Освобождение“. БКП продължава борбата срещу фашизма в нелегални условия. Властта използва както полицейските органи, така и дейци на дясното крило на ВМРО за разправа с комунистите и съратниците им от лявото крило на ВМРО. Постепенно Военната организация на БКП предприема решителна стъпка с цел сваляне на управлението.
На 17-18 май 1924 г. се провежда Витошката нелегална конференция. Към този момент партията е успяла да обхване в редовете си над 3200 членове. В конференцията участват 22 души - 18 представители на партийните окръзи и четирима членове на ЦК. Конференцията изразява пълна солидарност с резолюцията на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (ИККИ) по българския въпрос и посочва, че кризата на властта в България води неизбежно до ново въоръжено въстание. С оглед на това усилията трябва да се насочат към техническата подготовка на въстанието, като не се забравят поуките от юнските и септемврийските дни. Новият ЦК, избран на Витошката конференция, има следния състав: Васил Коларов, Георги Димитров, Станке Димитров, Тодор Павлов, Христо Кабакчиев, Тодор Петров, Яко (Яким) Доросиев, Иван Манев, Коста Янков, Димо Хаджидимов, Петър Искров. Тук е важно да се уточни, че в много източници за разглеждания период е даден различен състав на ЦК, което се дължи от една страна на смесването на временния ЦК с редовния ЦК, избран на Витошката конференция, а от друга на това, че част от посочените по-горе членове на ЦК попадат в затвора, други са убити... В. Коларов и Г. Димитров са в емиграция, Хр. Кабакчиев е в затвора, Тодор Петров е тежко болен (умира няколко месеца по-късно). Ето защо в ЦК в България реално влизат седем души, по думите на В. Коларов.

Решенията на конференцията

за подготовка на въоръжено въстание са подкрепени от Коминтерна и Балканската комунистическа федерация.
Ръководството на партията вътре в страната смята, че „вътрешното положение на правителството е дестабилизирано”, че „буржоазният блок се разпада” и събитията неминуемо водят към въоръжено въстание. Не се взима предвид фактът, че режимът, въпреки противоречията в Демократическия сговор, е обединен изразител на интересите на буржоазията, като се стреми да привлече на своя страна предателските елементи от социалдемокрацията и десницата на БЗНС. Въпреки че комунистите създават Централен акционен комитет на единния фронт с левите земеделци, не се полагат достатъчно усилия за привличане на левите елементи от социалдемокрацията и центристите сред земеделците, за засилване на разногласията сред буржоазните партии. След Витошката конференция все повече в партията и особено във ВО надделяват ултралевичарските отклонения. Както по-късно Станке Димитров отбелязва, създава се настроение, че само работата във ВО е истинска революционна, а дейността на легалния фронт и изграждането на партийни организации остава на заден план. В началото на 1925 г. от 800 членове на Софийската партийна организация 700 са минали на работа към ВО.
Докладите на ЦК, изпращани от България, правят впечатление в Задграничното представителство. В писмото си от 30 юли 1924 г. до ЦК на БКП В. Коларов и Г. Димитров предупреждават: „противникът в този момент има явно надмощие над нас и ако се решим ние да го нападнем или да приемем от него бой, то с голяма вероятност ний ще бъдем бити”.
В края на юли в писмо до ИККИ В. Коларов и Г. Димитров пишат: „Ний заявяваме, че нашата партия има ясно представление за крайно тежките последици от едно ново поражение на въоръженото въстание в България и затова авантюра не ще извърши и без достатъчна и всестранна подготовка зов към масите за въстание не ще даде.”
За надделяване на левичарските настроения в партията през втората половина на 1924 г. освен неверните заключения за вътрешното положение в страната изиграват роля още два важни фактора. От една страна част от партийните дейци, особено във ВО, явно са смятали, че усилването на терора от страна на държавата ги задължава да отговорят със задълбочаване курса към подготовка на въоръжено въстание и съпътстващите го наказателни акции. Във въоръженото въстание са виждали изхода от кризата, в която Цанковото правителство хвърля страната. Те са били с ясното съзнание, че партията не трябва да допуска отново грешката от Деветоюнския преврат, без да оценят отлива на народното движение към края на 1924 г. и временната стабилизация на капитализма в международен мащаб.
От друга страна, погрешният курс на партийното ръководство е следствие на неправилната оценка на разрастващото се четническо движение. Изправени пред терора на Цанковото правителство, някои от членовете на партията, особено в селата, се включват в четите. Както В. Коларов отбелязва – „Въпросът не беше в политическата целесъобразност на подобен вид борба, а в необходимостта на нелегалните да се самозащитават”.
Важно значение за развоя на събитията, довели до атентата, е ролята на Великобритания и Сърбо-хърватско-словенското кралство и бездействието на полицейските органи за предотвратяване на съдбоносната развръзка – на 16 април 1925 г. Както пише Велислава Дърева „Атентаторите влизат и излизат от храма като на парад, минават необезпокоявани през охраните, щъкат от олтара до покрива, разнасят пищови, опъват бикфордови шнурове.“
Главният организатор на атентата е Петър Абаджиев.

Убити са 150 души, около 500 са ранени

някои от които впоследствие умират от раните си. Членовете на правителството оцеляват, защото действието на експлозива започва от централната колона към изхода, където са и най-много жертвите. Така отдавна замисляното взривяване на църквата не успява да постигне целта си - унищожаване на Цанковото правителство. Но атентатът е идеален повод за фашистите да опитат да унищожат партията и другите противници на фашисткия режим. По време на въведеното военно положение, което продължава чак до октомври 1925 г. хиляди комунисти, земеделци, анархисти, работници и селяни са избити без съд и присъда.
Но именно атентатът и последвалите го репресивни мерки от страна на управляващия Демократически сговор допринасят в голяма степен за смяната на Цанковото правителство на 4 януари 1926 г.
С изключение на част от Софийската партийна организация и тези в няколко по-малки града, всички останали организации на БКП са разгромени, в това число и ВО, която престава да съществува.

Каква е поуката от тези събития век по-късно?

Използването на такива методи, като тези на Военната
организация на БКП, не гарантират успеха на борбата срещу мракобесния фашистки режим. Днес лицето на фашизма привидно е по-прикрито, но е по-настъпателно  и ефективно в методите за изпълнение на крайната цел - да няма лява политическа алтернатива в България. Докато антифашистките и прогресивните сили у нас не постигнат доминация в общественото съзнание относно зловещата роля на фашистите у нас през 1923 -1944 г. и не се прекратят всякакви неофашистки и неонацистки прояви, българската нация ще бъде застрашена от фашистките метастази. Също така обаче трябва да има кауза, която да обедини нацията, за да няма повече граждански конфликти и пропаст между обществените групи.
Истината не може да бъде скрита!
Хора, бдете!


*Авторът е преподавател по философия и история в 132. СУ „Ваня Войнова“, докторант към катедра „Култура, историческо-наследство и туризъм“ на УНИБИТ, член на БСП - Сердика и зам.-председател на УС на БАС.