Румен СТОЯНОВ
В народна песен: "чухте ли, не ли сте?" Направи ми впечатление подредбата на трите последни думи. Книжовният словоред повелява да изричаме/пишем "не сте ли", а инаквостта я брои за неправилна, диалектна. Да, има я в поместни говори, там й е мястото и човек образован трябва да я отбягва. Всеки начален учител би поправил разместванката. Моя смиреност позволявам си да изразя друго (вироглаво?) мненийце. И то е както следва.
Една от най-важните, същностни отлики на езика нам насущний е много раздвиженият му словоред и това му е съкровено достойнство. Още повече отколкото в официалната възприетост онагледяват го местните говорения и такъв е приведеният случай. У мен той вика питанка: защо не го търпим, кое му е лошавото на туй "не ли сте" в съпоставка с допуснатото "не сте ли"? За мен първото не стои под второто, а са равностойни, та не виждам защитима причина гнусливо да бърчим нос пред единия изказ. От мен да зависеше (чети ако бях цар), щях да туря знак на равенство между двете сгоди: низвергната разширява изказовите ни възможности, пък мигар това не е хубаво? Все едно си намерил жълтици две, но едната я хвърляш. Кой разумник би одобрил тая п(р)остъпка? Едва ли някой. А в родната изказност именно така правим. И не съзнаваме нашите вина или погрешност. Както и да погледнем, с тоя ограничен подход нищо не сме придобили, тъкмо напротив, явно - яко загубили.
Горната изява, уви, далеч не е единствена и тя произтича от тясно уредения книжовен език. Поместните говори предлагат възхитителни по качество и количество изказности, които неразумно и себеограбващо = себеобедняващо сме пренебрегнали и нищо/нищинко/нищичко не правим да намалим, ако ще би срамливинко, щетите им. А би трябвало да е обратен подходът ни: щом неоправдано тесновато е бил съставен новокнижовният език, трябва грижовно да търсим - и намираме - начини за намаляване увредите, обедняващи словесността ни, което включва, духовно, самите нас.