Иранското кино се стреми да върне човека към човешкото

Зад това споделяне долавяме болезнения стон на един от най-значимите и влиятелни сценаристи на "Новата вълна" в иранското кино. За творец от ранга на Джафар Панахи, доказал пред света своя талант и гражданска позиция от десетилетия, да бъдеш с "вързани ръце" пред камерата е бавна и мъчителна смърт. Забележете: това действие се развива в ХХI век в републиканска държава! Коментарът е излишен. Причината - ясна. Темите, които бушуват в социалното съзнание на последователя на Абас Киаростами (на когото е бил асистент при снимането на известния филм "Сред маслиновите дръвчета", 1994 г.), бликат от несправедливостта на заобикалящата го действителност, което извиква опасения сред управляващите кръгове и те светкавично реагират. Освен това той открито се обявява срещу репресиите, осъждайки смъртното наказание. Често се застъпва за свободата на кинотворците... 

След пореден конфликт с ислямското правителство, развил се в течение на няколко години, филмите му "Кръгът" (2000) и "Пурпурно злато" (2003) се оказват под строга забрана. Първият е удостоен със "Златен лъв" на МКФ във Венеция и обявен за филм на годината от ФИПРЕССИ на фестивала в Сан Себастиан. В него проблемът за липсата на избор в живота и ограничената свобода на жените в съвременното иранско общество е изведен до абсурд чрез съдбите на няколко главни героини, обезумели от нещастие, лутащи се в безизходицата, с единствената "вина", че са жени. С аскетичен диалог и бавен, наситен с напрежение ритъм режисьорът разкрива измеренията на тази покъртителна житейска драма.

"През целия си живот човек се бори да разшири примката, която се затяга около него - споделя той, представяйки творбата си. - Но когато тя е прекалено тясна, трябва да положи изключителни усилия, за да запази човешката си същност..."

През 2010-а властите арестуват Панахи в дома му (заедно с неговата съпруга и дъщеря му, както и с 15 техни гости), докато тайно снима кинотворба за неуспешния бунт на "Зеленото движение" в Иран предишната година. Три месеца по-късно е освободен след международни протести и гладна стачка. Но за кратко... Обвинен за "пропаганда против Ислямската република"; в "опит за престъпление срещу националната сигурност", тъй като е възнамерявал да заснеме документален филм за масовите протести след президентските избори през 2009-а, той е осъден на шест години затвор. Наложена му е и 20-годишна забрана да прави филми; да дава интервюта пред медиите; да напуска родината си.

Озъбената политическа реалност обаче не е в състояние да сломи творческия му порив, нито да принуди света да го хвърли в забвение. През 2012-а режисьорът нарушава забраната да снима, създавайки произведението "Това не е филм" в собствения си дом в Техеран. Същата година е удостоен от Европейския парламент с престижната награда на името на Сахаров, в защита на свободата на човешката мисъл. Пред делегация на този парламент, която посещава Иран през 2013 г., той твърди, че по време на процеса неговите показания, както и тези на адвоката му, са били пренебрегнати. Присъдата явно е била предрешена.

"Проблемите, свързани с правата на човека, остават на заден план, тъй като светът в момента се концентрира върху ядреното споразумение с Иран", подчертава Панахи. Убеден е, че след като спрат санкциите, репресиите на цензурата ще се засилят. Според него новото управление в Ислямската република прилага гъвкавост само по отношение на международната си дейност, докато в страната продължава натискът върху печата, затворниците и културния живот.

"В тази ситуация не мога да се занимавам с теми, зад които стои измислицата - твърди режисьорът, носител на редица авторитетни фестивални призове - "Златен лъв", "Златна мечка", "Златен леопард", "Сребърна мечка". - Смисълът на изкуството е да бъде до хората; да им подава ръка в трудни моменти..." Той следва неотклонно тази своя позиция, разбулвайки един свят на неравенство и заблуди, в чийто център най-често са жените в родината му. Тяхната съдба и професионално развитие, съкровените им стремежи и борба за независимост са сред предпочитаните от него теми. С огромен интерес бяха посрещнати на премиерите им по цял свят нискобюджетните експериментални кинотворби "Спусната завеса" (2013, наградена на МКФ в Берлин за най-добър сценарий), в която се проследява съдбата на сценарист, живеещ самотно с кучето си в дом до морето, с непрестанно спуснати завеси на прозорците, и "Такси" (2015, завоювала в 65-ото издание на Берлинале Голямата награда "Златна мечка"), където режисьорът изпълнява главната роля на таксиметров шофьор, разговарящ с пътници (включително и с другата носителка на приза "Сахаров" Насрин Сотудех). Отличието бе получено на сцената от племенницата му Хана Сайеди сред бурни овации в залата. Президентът на журито американският режисьор Дарън Аронофски отбелязва: "Филмът на Панахи е изпълнен с любов към изкуството, към човешката общност, към неговата страна и публика." Тази непретенциозна, смешна и завладяваща хроника на иранското общество е постигната чрез преживяванията на един шофьор и колоритните образи на иранци, разказващи увлекателно за родината си. 

Новият му филм "Три лица" (2018), който нашите зрители можаха да видят на живо в специална програма на 25-ия "София филм фест", отново деликатно и емоционално ни потопява в реалната атмосфера на съвременната ислямска действителност. Там, където господстващите забрани предрешават съдбите на подрастващите девойки, лишавайки ги от правото на избор и мечтите, свързани с него. Идеята за тази творба идва от негова колежка - известната актриса Беназ Джафари, която откликва на видеоапела на непознато момиче от провинцията, нуждаещо се от помощ, тъй като семейният съвет не приема намерението му да учи актьорско майсторство в Театралната академия в Техеран. Актрисата прекъсва снимките на новия си филм и се свързва с режисьора Джафар Панахи, за да се опита с негова помощ да реши проблема на девойката. На екрана двамата предприемат динамично, вълнуващо пътешествие до северозападната част на Иран, с всички съпътстващи го препятствия, които в течение на 100 минути очертават любопитна цялостна картина на днешната провинция с нейните нрави и народопсихология. Редуват се забавни срещи със случайни обитатели на планинското градче, от които струи любов, приветливост и човечност. Но неканените гости скоро разбират, че спазването на дългогодишните традиции е не по-малко важно от местното гостоприемство.

Увлекателният разказ в "Три лица" (награден за най-добър сценарий на МКФ в Кан през 2018 г.) се движи на ръба между реалността и фикцията; на места той се доближава до иносказанието на приказката. Заснет от ръка, филмът фокусира вниманието си върху три жени - актриси, намиращи се в различен етап от своята кариера. Съпоставката на техните интригуващи съдби предизвиква у зрителя съпричастие и размисъл. "Драматичната история е нежна, провокативна медитация за ролята на творческите личности в съвременен Иран", отбелязва "Timeout". За това произведение, с което режисьорът изказва почит към своя ментор - покойния Абас Киаростами, той е удостоен с наградата за най-добър филм от кинофестивала в Анталия, както и с призове от фестивалите в Сао Пауло и Хамбург.

Неговият усет и стремеж към автентично пресъздаване на обикновени, делнични герои и събития проличават още в първите късометражни и документални произведения, които снима след завършване на специалността "Сценично майсторство" в Университета за кино и телевизия в Техеран. Те веднага са забелязани от критиката. А дебютният му пълнометражен филм "Белият балон" (1995), чиято премиера е две години по-късно на МКФ в Кан, спечелва авторитетната награда "Златна камера". Милениумът поднася на специалистите и феновете на МКФ в Локарно нова изненада - "Огледалото" (създаден през 1997 г.), удостоен с Голямата награда "Златен леопард". За никого не бе изненада, че три години по-късно премиерата на "Кръгът" на МКФ във Венеция донесе на режисьора "Златен лъв". Както виждате, всички премиери на талантливия иранец са извън родината му, на която посвещава цялото си творчество. Нещо повече: те са под перманентна забрана...

"Представете си, че сте на моето място като режисьор, който не може, а и не прави нищо друго, освен да създава филми - споделя с болка Джафар Панахи непосредствено след арестуването му. - Та колко време ми остава. Може би двадесетина години. Нямам желание да ги загубя. А властите искат тъкмо това. Пуснаха ме от малък затвор, за да ме натикат в доста по-голям. Когато бях зад решетките, знаех, че там не мога да правя нищо. Всяко мое движение се наблюдаваше... Сега съм уж свободен, но в действителност живея в същия зандан. Не желая повече да стоя без работа! Трябва да предприема нещо..."

След толкова успешно и популярно творчество, създадено с неистови усилия в борба за оцеляване и себедоказване, режисьорът продължава да търси своето място в територията на седмото изкуство, макар и с прекършени амбиции. На въпроса - възможно ли е киното да променя хората и света, в който живеем, той отговаря: "Когато говорим, че нещо по някакъв начин променя света, имаме предвид, че съответната творба оказва влияние върху човека и от своя страна самият той се променя, изменяйки впоследствие и света наоколо. Единствената ми цел е да накарам зрителя да се замисли, да обърне внимание върху себе си и да се върне към човешкото, което притежава по рождение. Иранското кино е именно такова: стреми се да върне човека към човешкото... Не правя филми от определена политическа гледна точка. Но когато създавам социални произведения, това по някакъв начин ме политизира, тъй като повечето от проблемите, които ме вълнуват, са резултат от управлението и имат политическа основа. От тази гледна точка моите филми лъхат на политика. Но в никакъв случай не съм политически режисьор."

Българските зрители, които познават творчеството на този уникален майстор на екранното откровение още от деветдесетте години на ХХ век, искрено му съчувстват. Те имаха удоволствието да контактуват с него по време на двукратното му гостуване: през 2002 и 2004 г. на "София филм фест". Именно тогава личните ми разговори с Панахи изградиха в съзнанието ми представата за една изключителна личност - отзивчива, толерантна и добронамерена, с изострени сетива и гражданска съвест. Същевременно нейната деликатност и чувственост не изместват борбеното упорство... Преди прожекциите на всеки филм от програмата на пролетното "издание" на живо (!) на 25-ия СФФ слушахме с удоволствие топлото видеоприветствие на режисьора за юбилея на този истински празник, сякаш е сред нас. Да се надяваме, че през есента ще го видим отново на сцената на НДК в София, където по време на втората част на фестивала го чака престижната награда на Столичната община "за изключителен принос към изкуството на киното".