Шанс за бъдещето

Станьо СИРАКОВ

Издадената от македонската академия на науките "Македонска енциклопедия" раздвижи страстите на Балканите и бе спряна от разпространение заради възражения за допуснати фалшификации и неверни факти. Предстои поправката й. Последва отказ за определяне на конкретна дата за започване преговори за приемане на страната в ЕС и НАТО поради нерешения спор за името й със съседна Гърция. България даде своето съгласие, но не безусловно. Премиерът заяви в НС какви са очакванията на кабинета - да се прекрати говоренето и омразата срещу България от страна на представители на политически и държавни институти, медии и пр. Всичко това възбуди в паметта ми спомени, които са повод за размишления.
На международната изложба на книгата в София през 1973 г. на щанда на македонското издателство видях с изненада, че издаденият сборник на братя Миладинови във Виена е с променено заглавие - вместо български те написали "македонски" народни песни. А нашето издателство - на Отечествения фронт, бе определено да установи по-близки връзки с колегите. Като директор на издателството бях си наумил да им предложа излезлия том първи на "Народните читалища в България" до Освобождението (Кондарев, Сираков, Чолов), поблазнен не само от авторската си суета. Но и за да припомня, че в края на 60-те - 70-те години на XIX в. в Македония е имало много активни народни читалища и както се сочи в излизащите тогава български вестници и списания, те са били учредявани и са развивали активна дейност за съхраняване на българското съзнание, език, просвета, култура и независима българска църква. Бях извлякъл някои примери - читалищата в Битоля, Велес, Охрид, Прилеп, Скопие, Щип и пр. Във в. "България" - 8 юни 1860 г. - битолчани известяват: "ще поддържаме едно общо читалище българско, в което да има български вестници, книги"; във в. "Дунавска зора" - 10 август 1868 г. - кукушчани казват, че го учредяват "в името на запазване българския дух"; във в. "Македония" - 30 август 1869 г. - охридчани пишат, че инициатор за читалището е големият български родолюбец Григор Пърличев, подкрепен от охридчани "за помощ на българското училище и църковната ни независимост" и пр. Могат да се изредят още примери.
Когато споделих тези си намерения, от ръководството на панаира ми казаха да не предизвиквам скандал, въпреки фалшификацията със сборника. Такава беше линията, заради която след това бе спрян и ведомственият ни сборник за Благоевградски окръг, защото сме поместили "Де е България" на Вазов... А идващата югославска правителствена делегация начело със Стане Долац вече може би е информирана за това. Какво осторожно разузнаване? И дипломация от наша страна?
Искам да споделя за срещите и отношенията ни с македонския народ, за които сега се пишат неверни неща с цел за разпалване омраза срещу родината ни. В Македония от есента на 1942 до есента на 1944 г. отбивах военната си служба в Куманово, Ресен и Охрид, и имах възможност да общувам и почувствам болките и страховете на този изстрадал братски народ. Имах възможност да стана свидетел колко много се правеше от българската власт за подобряване инфраструктурата и живота в т.нар. тогава Велика обединена България. В Охрид през зимата на 1943 г. представихме пиесата "Предателство и чест" с участие на охридчанки в женските роли. Имах задължението след репетициите да ги изпращам. Така се сближих със семейството на ученичката, която изпълняваше ролята на "малката господарка" и по-голямата й сестра Марика. Те имаха роднини в България. В разговорите, макар и по-сдържано, долавях на какъв тормоз от белградската власт и агентите й са подлагани в усилията им за обезбългаряването и посърбяването на езика и традиционната им култура. Използвани са дори публични домове и порнографските издания за отклоняване вниманието на младото поколение.
След 30-40 години имах възможност да посетя отново Скопие - по повод изложба на книгата, и Охрид - на два пъти, заедно с хор "Гусларче" при читалище "Денкоглу" и да гостувам на семейства с близки роднини, намерили в превратната си съдба спасение в свободната ни родина. Почувствах колко жестоко е обезбългаряването, колко дълбоко е наранена душата на народа и колко безвъзвратна е раздялата.
Но общото ни минало е незаличимо. Няма да забравя бурните овации на публиката след изпълненията на "Де е България" и "Когато бях овчарче" от Вазов. И близостта при срещи с хората и разговорите за роднините в България. Миналото трябва да бъде преосмислено с оглед на новото ни настояще и бъдеще в обстановката на разбирателство, диалог и дружески отношения между държавите и народите. И не с отричане на вековната им принадлежност към славянската ни историческа общност. Или с фалшифициране на общото ни минало и съдба, с насаждане на омраза.
Историята ни предоставя благоприятен изход - членство в ЕС и възприемане на неговите демократични в името на по-доброто общо европейско бъдеще. Към това трябва да се стремим, за това трябва да работим всички заедно.


Протест в Тетово на студенти и неправителствени
организации срещу македонската енциклопедия