Андрю ЛАТАМ*
Няма нищо рутинно в кацането на стелт бомбардировачите В-2 на остров Диего Гарсия в Тихия океан. Когато САЩ изпращат най-модерните си бомбардировачи с голям обсег там, това не е военно учение. И това e предупреждение не само към ядрените амбиции на Иран, но и към неговите подставени лица, особено хутите, атакуващи както Израел, така и глобалната търговия в Червено море.
Това не е рутинно дрънкане на оръжие. Това е грубо американско послание чрез бойна техника: ако дипломацията се провали и ако Иран пресече определени граници, независимо дали директно или чрез свои въоръжени проксита, САЩ имат както способността, така и волята да действат, и то бързо.
Като човек, който винаги се е застъпвал за сдържаност в американската външна политика, не достигам леко до това заключение. Но сдържаността не е пацифизъм или изолационизъм. Това не означава да се преструвате, че заплахите не съществуват или че винаги трябва да бъдат посрещнати със сила. Това означава да използвате силата с дисциплина и само когато е абсолютно необходимо.

Да, ядрената програма на Иран напредна опасно през последните години. Сега Техеран обогатява уран до нива, тревожно близки до оръжейните, а времето за пробив вече се измерва в дни. Но това не е единствената заплаха.
Регионалната стратегия на Иран - въоръжаване, финансиране и насочване на прокси групи, вече сее хаос. Хутите, насърчени от Техеран и въоръжени с все по-усъвършенствани оръжия, не само стрелят с дронове и ракети по Израел. Днес те застрашават свободното движение на международното корабоплаване през Червено море. Американските сили в Ирак и Сирия са под почти постоянна заплаха от подкрепяните от Иран милиции. И всичко това се разгръща под чадъра на ускорената иранска програма за производство на балистични ракети.
Затова президентът Тръмп ясно каза на иранците: или елате на масата за преговори, или ще понесете последствията. Стелт самолетите B-2 на Диего Гарсия са препинателните знаци в края на това изречение.
Това обаче не означава, че войната е неизбежна. И много се

надявам, и се моля да не е така. Превантивен удар по ядрените съоръжения на Иран или по-мащабна кампания срещу неговата прокси мрежа би било начинание с непредвидими последици.
Тук сдържаността и реализмът се сливат. Дипломацията не може да успее без подкрепата на твърдата сила. Съединените щати няма да толерират по-нататъшна ескалация - независимо дали е ядрена, или е прокси управлявана. Тръмп допълва тази заплаха с достоверна сила. И така потвърждава основния принцип на сдържаната, но сериозна външна политика: говорете тихо, но носете голямата тояга и я дръжте на една ръка разстояние.
Критиците ни ще кажат, че подобен ход води до ескалация. Но ескалацията вече е тук. Хутите извършват атаките си безнаказано. "Хизбула" проучва защитата на Израел. Центрофугите на Иран продължават да се въртят.

САЩ отговориха с премерени предупреждения и целенасочени удари.
Алтернативата на нашите действия е по-лоша. Един ядрен Иран би превърнал региона в още по-опасно буре с барут. Израел може да действа едностранно. Саудитска Арабия ще се стреми към собствен ядрен капацитет. А доверието към Америка - вече сериозно износено след изтеглянето ни от Афганистан и колебливата ни позиция в Европа, ще ерозира още повече.
Бомбардировачите B-2 на Диего Гарсия не са там, за да започнат война. Те са на острова, за да предотвратят войната. Те са нашето послание към Иран: спрете своите съюзници, спрете провокациите си и елате на масата!
Защото това, което следва, няма да е предупреждение, то ще е въоръжен отговор.
* Професор по международни отношения и международна сигурност в Масачузетския университет. Води академични курсове за Китай, Близкия изток и Индо-Тихоокеанския регион