Майкъл РУБИН*
Много лидери са изправени пред морален тест. Като се проваля в Украйна, Рубио пропуска своя шанс за величие. Марко Рубио, чиито родители избягаха от комунистическото превземане на прародината им, някога бе защитник на свободата и човек, който ще върне моралната яснота във Вашингтон.
Уви, все по-често изглежда, че ползите, а не принципите, мотивират бившия сенатор от Флорида, който сега лети по света като държавен секретар.
Рубио запази мълчание, докато Тръмп искаше от украинския си колега не само да отстъпи Крим и части от Източна Украйна, завзети от руската армия, но и да направи това без никакви гаранции за сигурност.
Русия потвърди суверенитета и границите на Украйна както с Декларацията от Алма-Ата през 1991 г., така и с меморандума от Будапеща три години по-късно. САЩ, Великобритания и Русия гарантираха сигурността на Украйна в замяна на конфискацията на наследените съветски ядрени оръжия.
Затова няма смекчаващи обстоятелства за Рубио, който имаше избор: да продаде душата си за привилегията да бъде държавен секретар или да отстоява принципи? Той избра първото.
Иронията е, че много други длъжностни лица в обувките на Рубио са били изправени пред подобен избор, но избраха различен път.
Има три вида лидери във външната политика. Най-великите са тези, които прегръщат принципите, без значение колко е трудно. Роналд Рейгън отговаряше на този модел. Рекс Тилърсън, Джон Кери, Хилари Клинтън и Антъни Блинкен са доволни, че избягваха политическия риск и сега почиват на лаврите си.
Най-лоши са онези, които имат потенциал и морален кураж, каквито са Саманта Пауър и Марко Рубио. Но когато нещата станат трудни, те се отказват.
Продавайки украинци и венецуелци, а може би и израелци, заради персонален шофьор и собствен самолет, Рубио се изложи като циник, за когото принципът на изразяване винаги е бил самореклама, а не искрено убеждение.
* Американски външнополитически коментатор. Директор на отдела за политически анализи във Форум за Близкия изток