ПИСАНО Е ДА СЕ ЗНАЕ

В едно интервю писателят Борислав Геронтиев заявява, че някой ден ще се върне в родното си село Градище. И ето, че се връща, вярно не се е преселил там, прави повратките метафорично - с книга, изобразяваща житейски истории и съдби човешки от родния му край. Книгата е нарекъл "Село без черква", тя е на издателство "Захарий Стоянов". На черковното място в неговото село вместо черква е построена пивница, та сега градищени могат да коментират на чашка, че тях не ги бият градушки, щото редовно посещават черковното място и се комкат, а другите села Бог ги наказва, тъй като черковните места им са запустели. В изящно изваяните сладкодумни споменни импресии и есета Геронтиев доказва, че се е събудила детската душа, в която предците му са вградили "предвъзрожденското усещане за отечество", както го определя Иван Хаджийски. Знаем неговото почтително, дори клетвено отношение към родината и рода, към езика, културата и традициите, към вярата и българската идентичност от неговите проникновени художествени изследвания на народната песен, а и от поезията му.
А сега свидният родов спомен прескача до ябълките - малки и спаружени, все тъй дъхави и сладки, но непременно тия, дето се раждат в бабиното му село Кръвеник, до трогателната носталгия на тракийския бежанец, чийто корен не се прихваща другаде, до конете като змейове на Геронти Кънев, чийто баща е убит на фронта и погребват само негова дреха в селото, до дядо му, зарязал млада булка и отишъл в Америка, където се научил да пие и да пуши, до свако му Първо, 35 години църковен настоятел, който намразил поповете - нито ги слуша, нито им вярва, до Стойко Каймака - пеещия човек, това може да прави само вътрешно свободния човек, до  Иван Божанов, и той "като повечето хора от селото, нито богат, нито беден, нито само добър, нито само лош, нито толкова набожен, нито съвсем анархист..."
За "завръщането" на Геронтиев на село не е издигната триумфална арка, всичко е по-просто и  по-истинско -  сякаш природата го очаква, приветстват го птиците с цвърченето си, разговаря с кукувицата, тя казва нещо, той - друго, пак тя, пак той; събуждат се звуци и шумове, заселени в писателя през дните на детството, пробужда се жалостта по всичко вече изчезнало - изворите по закътани места, дългите каменни чешми с метални чучури, хлопките на стадата и провлачените овчарски напеви... Всичко това е събудено в съкровеното лирично встъпление "Повратки". Истински словесни бисери са "Един есенен следобед" , "Дядо плаче", "Баба пита", "Този пеещ човек", "Мъж", "Моят чичо, даскала", "Ти много-много не питай", "Ела, че ми трябваш" и др. Четеш този уж наниз от думи, а всяка се е наместила в своя полог и имаш чувството, че покрай теб ромони  поток или че слушаш песен, изпята от едно гърло на един дъх. Борислав Геронтиев осмисля чутото и видяното в "народния живот" (любимото понятие на поета Андрей Андреев) и ни го предава душевно изтънчено, дори тогава, когато развързва възела на разказваното с афоризъм или анекдот, за да се докоснем до мъдростта на селския човек. Така възкресява образите на съселяните си - предци и днешни, чудати и чепати люде, местни антики, несретници и голтаци, чешити в панталони и поли, за да ни убеди, че доброто и лошотията си живеят в човека и може би, когато погледнем човека с добри очи, виждаме в него доброто.
Поетът и белетристът Геронтиев в съюз с народопсихолога у него Геронтиев наздъртат в народната душа, описвайки "Прости радости" (празниците с традициите и песните), "Живи и мъртви" (погребалните обичаи с оплаквачки, с прокоби и клетви), "Войната, европейската" (отражението на войната в бита и фолклора на селото). Още няколко акцента има в тая необикновена книга - като разказа за Кеменджи Георги, тракториста, "дето с една гадулка, дайла, дайла, води цяла сватба", и "на един човек е свирил и на цяло село".
Другият връх в книгата е публицистичното съчинение "Турците" (писано и дописвано от автора няколко пъти заради менливостта на събитията). То  респектира с историческата осведоменост и аргументираност за асимилаторската политика на Османска Турция, показана с познаване на изворите, а така също и с позоваването на песенното творчество ("извадени песни" от неговото родно село за потурчването, дори и  турските). Борислав Геронтиев бръква и там, където повечето не смеят да пипат - в  манталитета на човека с две родини, едната - родината майка, другата - родината мащеха. Отдавна не бях чел толкова истински, точни,  непресторени, справедливи думи за взаимоотношенията българи-турци. Четем: "Тези от нашите турци, които се бяха докопали до властта в селото, които крепяха властта, олицетворяваха властта, кълняха се във властта, щом се зададеше изселване, първи се изселваха." Или на друго място:.. "до второ пришествие мога да ви разказвам приказки как в мир и сговор живееха българи и турци. Но това ще бъдат битови народни приказки. Във бита, във всекидневието отношенията са нормални, ако не ги лъхне отровният дъх на политиката. И трябва да се прави разлика между жанровете. Едно са реалните случки от бита, друго е политическата пропаганда. Едно са работливите и отрудени турци от моето село, друго са турците политици. И там, където достигат политическите ламтежи, битовият сговор изчезва. И никак не се изненадах, когато настъпи време всички турци да хукнат към Турция. Не се изненадах и от повода - някой реши да прави турците българи." Това не означава, че Геронтиев подкрепя възродителния процес. Цитира кмета Петър Крумов: "Пияни ли го взеха това решение?" "А написаното от мен е писано да се знае!" - завършва авторът.
Втората част на книгата е отредена на историята на село Градище. Тук вече поетът, белетристът, есеистът, народопсихологът Геронтив навлича сетрето на краеведа -  освен безименни летописци на миналото, авторът представя и няколко описания на станали събития и исторически дати в селото, както и животописи на Минко Христов Минков и Радко Николов Радков. Това са записки, завещани на деца, внуци и правнуци, изповед и документ в едно, "писано да се знае".



Тодор Коруев