Тъга за юг

    На 7 януари 1862г. в занданите на Цариград издъхва душата на Константин Миладинов. Тя отлита в "Горна Струга"- там, отгоре, да гледа бленуваната красота на роден край, да слуша песните на своя мил народ. В зората на българската лирика заглъхва лирата на един нежен и чувствителен поет, едва поел по пътя на своето творчество.

Живял само 32 години...

"Тъга за юг" е заглавието на едно от шестнадесетте стихотворения на Константин Миладинов, живял само 32 години. Съдба ли е, прокоба ли е, та толкова често поетите ни изгарят бързо в житейския си живот! Но техните творби, а често и делата им, са белязани с ореола на дълготрайната народна памет. Така е и с Константин Миладинов. Не можем да отделим нито името му, нито живота му, а най-малко пък деянията му от неговия брат Димитър Миладинов.
Двамата "орат една и съща нива" - като великите си предшественици светите братя Кирил и Методий, като техните ученици Климент и Наум. Ненапразно в българския език думата "обич" живее неделимо с думата "братска". Братската обич - тя е най-силната, най-вярната!


Радетели на българщината,

на борбата за църковна независимост, големите просветители Димитър и Константин Миладинови се раждат в китна Струга - там, дето бистрите води на синьото Охридско езеро се изливат в бързоструйната река Църни Дрин, разхлаждаща града. Въпреки материалните затруднения на семейството на баща им, будния и предприемчив грънчар, те получават солидно, може би най-доброто за времето си образование. И двамата си служат с гръцки, турски, албански, руски, френски, немски език - бихме казали днес, че те са били истински полиглоти!
След смъртта на бащата Димитър поема грижите за многолюдното семейство. Той е по-голям от Константин с цели 20 години и е не само грижовен брат, но и негов покровител и настойник. Успява да осигури за своя брат още по-добро образование от своето собствено, което се ограничава с голямата просветна школа в Охрид и неговия манастир "Св.Наум". Отначало Константин учи при брат си Димитър, оставил светли дири в образователното дело в много от кътищата на Югозападния ни край: Охрид, Битоля, Кукуш, Прилеп, Струга, Янина, Магарево, с.Търново, където и двамата по-късно учителствуват.

Публикува в "Български книжици"
и "Дунавски лебед"
 
През 1836 г. Константин е вече студент във Филологическия факултет на Атинския университет, специалност гръцка филология. После с помощта на брат си заминава за Русия. Преминал през Одеса, Киев и Смоленск, от 1857 г. е вече студент в Историко-филологическия факултет в Москва. Три години учи тук и естествено попада в средата на големите ни просветители Любен Каравелов, Нешо Бончев, Райко Жинзифов. В тази свободолюбива творческа среда покълват поетическите трепети на нежната душа на Константин Миладинов. Завладян от носталгията по родния край, той е неин подвластник и тя е в основата на стиховете му, публикувани в "Български книжици", списание "Братски труд", във вестник "Дунавски лебед", където е отпечатано стихотворението му "Тъга за юг". В студените снежни краища на голямата Русия поетът живее с топлината на спомените си от родния край - там, дето слънцето целува зеленината на многобройните планини, а небето дарява синевата си на езерните очи на Охрид и Преспа.
 
Там, там е неговата душа,

дето природата с разкош е дарила красота, дето планини и езера живеят в любовна прегръдка!
Редовете на това обичано стихотворение стават текст на песен, която се пее и днес, а името "Тъга за юг" се превръща в запазена търговска марка на заведения, вина и други стоки на туристическия бизнес. В подобен случай сме готови да простим наглата комерсиализация, защото тя като че ли не снижава високата поетична стойност на стихотворението, а го прави широко известно и държи буден интереса към прочутия му създател.
 Аз, гостенката, съм привлечена от чара на този край. Помня го от преди повече от четири десетилетия и сега се чудя монета ли съм хвърлила в Билянините извори, поглед жаден назад ли съм извърнала, та пак чувствам неудържимата сила на този райски кът! Затова разбирам и съчувствам на повика на южняка, попаднал в земя, обвита в "мраз, сняг, силни ветрища и виелици".
Стиховете на Константин Миладинов са майсторски написани, звучни по ритъм и рима и са дълбоко повлияни от народните ни песни. Тези песни, на които те, двамата братя, посвещават живота си. Под влияние на проф. Григорович, пръв записал песните на тяхната майка Султана. После предприемат пътешествия и събират, записват отначало на гръцки език, после систематизират народните песни, словесните умотворения. По-късно те приемат съвета на хърватския епископ Йосиф Щросмайер и презаписват песните на "славянски", а с неговата материална подкрепа и с парите на спомоществователи, събрани от Г.С.Раковски, се осъществява тяхното издаване. В 1861 г. сборникът "Български народни песни" е представен в печатница. Тази радостна вест Константин не успява да предаде на брат си в Струга, защото заради патриотичната му дейност той е хвърлен зад стените на цариградските зандани. И верният брат тръгва за Цариград, където и той попада в затвора. Нито парите на родолюбивите цариградски българи, нито застъпничеството на австрийския външен министър, помолен от Щросмайер, спасяват братята. И двамата издъхват в мрака на занданите в 1862 г. Само 4 дена ги делят от общата им смърт. Дали е от тиф, дали е от отрова - не се знае, но не успяват да се слеят в братска прегръдка и да споделят щастието си от осъществяването на идеалите си за: БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА, БЪЛГАРСКИ УЧИЛИЩА, БЪЛГАРСКИ КНИГИ!
 Жалко е, че толкова рано е секнала дарбата на един от поетичните синове на България! Малкото му на брой стихотворения са с дъха на тогавашното време на национално пробуждане. Мотивите са разнообразни, но преобладават любовните, патриотичните, социалните жалби към бедната родина.
    А нашата тъга е, че малко, много малко е живял поетът! Да би живял повече, повече стихове би написал Константин Миладинов и би обогатил книжовния ни език със звучни слова от западното българско наречие!


Тъга за юг

Орелски криля как да си метнех
и в наши стърни да си прелетнех!
На наши места я да си идам,
да видам Стамбол, Кукуш да видам;
да видам дали сънце и тамо
мрачно угревят, како и вамо.
 

Ако как овде сънце ме стретит,
ако пак мрачно сънцето светит,
на път далечни я ке се стегнам
и в други стърни ке си побегнам,
където сънцето светло угревят,
къде небото дзвезди посевят.
 

Овде йе мрачно и мрак м' обвива
и темна мъгла земя покрива;

мразой и снегой, и пепелници,
снлни ветрища и виюлици;

околу мъгли и мразой земни,
а в гръди студой и мисли темни.
Не, я не можам овде да седам!
Не, я не можам мразой да гледам!

Дайте ми криля я да си метнам
и в наши стърни да си прелетнам.
На наши места я да си идам,
да видам Охрид, Струга да видам.
 
Тамо зората греит душата
и сънце светло зайдвит в гората;
 
тамо дарбите- природна сила
со съта раскош ги растурила:
 
бистро езеро гледаш белеит
и си од ветар синотемнеит;
 
поле, погледниш или планина,
сегде божева йе хубавина.
 
Тамо по сърце в кавал да свирам,
сънце да зайдвит, я да умирам.