Явлението Радичков

    Откакто започнах да издавам книги на ловна тема, ме е яд за две пропуснати възможности. Не успях да си побъбря за любимата страст с Тодор Живков и с Йордан Радичков.
    С Живков сме си говорили няколко пъти за какво ли не. Само не и за лов. Тогава още не бях в плен на богинята Диана.
    Радичков не съм го и виждал, освен по телевизията. Не смеех да се обадя директно у тях. Представях си го на младини - деликатен, свит, притеснителен. Мислех си, какво ли са направили годините и болестта? Обажда му се поредният графоман да го безпокои. Много важно.
    Опитах по заобиколен път, чрез ловните му другари.
Анастас Стоянов не се ангажира.
Дончо Цончев ми обеща с щедър жест, но с това си и остана.
    Времето безмилостно беше сложило своя отпечатък върху приятелството им.
В главата ми кънтеше жестоката мисъл на Емилиян: "Природата затова е красива, защото в нея няма стари животни."
    И затова попивах всичко от и за Радичков.
    На моменти се улавях, че фантазирам: "Какво ли би казал Радичков в тази ситуация?"
    Ето един пример. С Дончо Цончев сме на киноложка изложба в село Милковица, община Гулянци. Колегите го посрещат с музика и му изпълняват химна на дружинката - песента за Райна Княгиня.
Накрая на тържеството Дончо връчва на първенците, освен определените награди, и книгата си - "Панагюрката".
    На връщане в колата го карам да си представим, че мистикът Радичков е сред нас. И какво щеше да каже: "Доне, посрещат те с Райна Княгиня, а ти ги награждаваш с "Панагюрката"...
    Дончо трепна, погледна ме: "Със сигурност щеше да му направи впечатление."