18 Ноември 2024понеделник09:49 ч.

Антология

Проза

/ брой: 107

автор:Бойка Асиова

visibility 7083

Бойка АСИОВА е родена в Разлог. Инженер-химик по образование, Работила като журналист във в. "Дума" и в. "Земя".
Автор е на книгите "Добрата дума" (1985), публицистика, на сборниците с разкази "Сребърна пара" (1987), "Да излъжеш дявола" (1999), "Мир вам, сто врабчета" (2001), "Приписки" (2003), "Време назаем" (2004), "Песните на мама" (2005) - сборник народни песни, "Мъжко можене"(2002) и романа "Яловата вдовица" (2007, II изд. 2007, на документалната книга "Да убиеш Сталин" (2014) по спомени на Костадин Лагадинов.
За романа "Яловата вдовица" е носителка на Националната награда за литература "Николай Хайтов" (2007), а за "Рецепта за камбана" е отличена с годишната награда на Съюза на българските писатели за есеистика (2011).
Член е на СБП.



Среща

Видях я на гробищата. Старата жена се поспря пред един гроб. Преля с водица. Запъти се към друг. На възраст е, когато мнозина са успели да я задминат по пътя за оня свят, та търсеше имената им по надгробията на този. Беше погребала двама мъже и един син. Всъщност от двамата си съпрузи на единия - на втория, беше затворила очите. Първият е загинал на фронта.
- Бех трудна, когато го взеха запас. Чича ти Стоян - почна разказа жената, която познавах, но разбира се, нямаше как да съм виждала мъжа й, защото е убит, преди да се родя, но тя рече свойски: чича ти Стоян отиде на фронта и се не върна. Беше в края на войната. В края, в края, ама заприиждаха писма, днеска тоя, утре оня - убити. Бая жени се поцърнихме в ония години.
А я съм изтръпнала, товарница съм, сърцето ми на лед е стъпило. Остави ме на три неравни недели. Корем расте. Той на война.
Един ден дома дойде човек. Кажува, че видел с очите си как чича ти Стоян издийнал. Некъде близо до Тетово, не знам дека е това - град ли е, село ли е, ранили го. Парче бомба му разкъсала коремо. Та заедно с други ранени качили и чича ти Стоян за София. За Военна болница. Тоя същият човек бил с него во влака, и той ранен, ма по-леко. Та чича ти Стоян му рекъл: Че я жив нема да се върна у дома, нема. Ако ти оцелееш, найди колай, дружко, иди до Разлог. Там оставих бременна невеста, рекъл му. Кажи й, ако роди мъжко, да го кръсти на мене. Издумал тия думи и клюмнал главата.
Дружината му во влака, разправи ми тоя мъж, запели песен за моя човек. Изпе ми я тоя човек. На, за тебе лъжа, за мене истина - прекръсти се жената, останала вдовица на три неравни недели - изпе ми я като по книга. Родих мъжко, та го кръстих на чича ти Стоян. Знаеш го моя Стоян. Син ми.
От снопчето свещи бяха останали още две-три вощенички в ръцете й. Продължи да се взира в надписите и снимките на паметните плочи на своите познайници и близки.
Аз си тръгнах.
Не помня дали жената ми каза песента. Бях заета с гроба на мама, твърде пресен и не мога да се сетя: каза ли ми текст, не ми ли каза? Дали пък не я запя?
Канех се да отида у тях и я помоля да го запиша това странно послание от фронта, което чух от вдовицата от Втората световна война.
Наскоро се спънах в природения й син:
- А, колко хубаво, че те срещам! - зарадвах му се. - Майка ти... - опипом питам, неловко ми, защото, когато я видях тогава на гробищата, тя отдавна беше минала 80-те.
- Ами... - паузата, която направи синът, ми подсказа, че съм закъсняла, - след някой ден ще й правим две години.
Песента за Стоян Арнаудов, убит във Втората световна война на фронта някъде край Тетово, тогавашна Югославия, си отиде с Мария Бангеева. Оставил я някога на три неравни недели, срещнах я на гробищата в родния ми град вече стара жена. Не помня, бога ми, каза ли ми я, запя ли я...


На улица "Звънчарска"

Изследователят на културата на българското население в Македония Атанас Шопов е записал прелюбопитен разказ на един от първите търговци звънчари в Неврокоп, днешния град Гоце Делчев. Този мъж е имал работилница на улицата, която днес се нарича "Звънчарска". Стоката му включвала от най-дребните звънци за украса на файтонджийските сбруи до най-едрите, които достигали до няколко килограма и били предназначени за овни и козли, водачи на големи стада. Впрочем звънците се мерят не само на килограми, а и на литри. Според това колко вино събират. Та звънчарят разказвал на фолклориста как при него дошъл един от най-простите овчари от околните планини да си купи няколко звънци от разна величина.
Това навярно е било голямо преживяване не само за овчаря, за когото слизането в града си е голямо премеждие, но и за звънчаря. Той пък е трябвало да изчака с часове влезлият в звънчарницата мющерия измежду хиляди екземпляри да избере нему нужните. Той ги подрънквал, откачал, закачал, успокоявал в шепа трептенето на метала, вслушвал се и пак ги връщал на място. Селянинът толкова дълго избирал и дрънкал, че на майстора му идвало да го изгони от дюкяна. Най-после слезлият от планинското пасище мющерия извадил из силяха си ножче и започнал да отрязва нищожни частички от едната страна на звънеца. Изстъргвал още малко и пиринчът наистина изменял гласа си. Стръгвал още и се чувал съвършено друг глас. По такъв начин овчарят сполучил да докара на една корда два-три звънеца, каквито той искал.
Прост овчар ли? Не е ли това онзи божи човек, неграмотен и неук, неспособен да се оправи с бирник или кмет в града, но надарен със сетива за природните звуци, съставляващи музика от най-висока класа? Препълнили съществото му, безформени  и безименни видения от нощни сънища и лятна дрямка под някой бор, готови да се подредят в мелодията на сърцето му. Щом джурата - малкото звънче, закачено в утробата на големия звънец, се люшне от лекото поклащане на козята шия, от гальовната целувка на двете метални тела затрептява въздухът.
Е, за това набор чанове струвал колкото вековна мурова гора. Така селяните от разложкото село Горно Драглище в турско още си купили Динков дол в Рила. Та сетне в свободните вече години първенците от съседните села се хванали гуша за гуша, когато трябвало да доказват чия е мерата.
Освен лети има и ковани  звънци. Те се правят и днес по някои родопски и старопланински села от медни плочи - ковани, после свити и споени. Употребяват се обикновено за едър добитък. Издават глух, широк глас. И те участват в общата музика на пъстрото стадо. Също като в мъжкото македонско пеене. Има един, който "слага". Държи гласа долу в ниското, равно и плътно, и не мръдва встрани. Яко вкопан в земята, а другите гласове, първите, свободно се леят над стволовете на дървесата. Люлеят листето, събуждат пилците и отлитат в облаците.
И пиринчени, и медни - звънци или чанове, хлопки или клапаташки, всичкото е за душата. Защото не за хлеба единим се мъчи човек на тая грешна дуня.


Сънят на Алекса

Алекса сънуваше бащината си къща. Остаряла, грохнала. Но защо с прозорци, които никога не светнаха? Приличаше му на слепица, зад чиито очи без гледци хлипаше горко самата мъка, затворена и необятна. Сякаш не той, а къщата беше в изгнание. Неутешимо печална. Портата запната. Чуваше в съня си падането на резето. Онова категорично рррръп - залостване пред напорист нападател.
Алекса искаше да влезе у дома си, а оставаше вънка. Той пак искаше, къщата пак не го пускаше.
Орехът, негов връстник, беше покрил старата къща откъм север. Така гальовно, така синовно, така нежно я милваше по керемидите с клоните си...
Някога, когато Алекса се родил, баща му помолил техен стар съсед да засади орех в двора им. Изкопал и подготвил каквото и както трябва, на дядото оставил най-важното - да положи в пръстта корените на бъдещото плодно дърво, да зарие обратно пръстта и да го полее. Не си позволяваха да подминат поверието, че който посее орех, надебелее ли стволът му колкото шията на човека, то той ще умре. Старецът беше извървял пътя си и с готовност прие молбата да бучне фиданката. Като свърши, прекръсти се, благослови за дълъг живот ореха и детето - бъдещия стопанин на Тушевия дом.
Този орех виждаше в съня си Алекса Тушев отвъд девет морета.
Порасъл, извисил се и много плодовит. Орехите му капеха по керемидите. Изтъркулваха се и издрънчаваха върху калдъръма под стряхата.
Корените му бяха надигнали земята около ствола. Напираха отдолу млади и силни. Изведнъж ги видя как се възземат, напрягат, издуват се. Земята стана многогърба и всичко наоколо се пропука... Баща му вървеше към него. Бос, със запретнати крачоли така, както цял ден беше напоявал голямата ливада. Вървеше бавно. Оставяше след себе си мокри стъпки. Следите се препълваха с вода и той ходеше по нея като апостол Павел.
 

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 2103

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 2154

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 2125

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 2224

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 2113

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 2289

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 1989

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 2271

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 2274

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 2180

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 2042

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ