Хирошима - началото на края

Александър БЕШКОВ

Преди около 40 години в редакцията на в. "Литературен фронт" ме посети моят съученик и съкровен приятел Тодор Дичев... с необикновен машинописен "материал" - свидетелството (на неговия приятел Шигетоши Вакаки) за атомната експлозия в Хирошима на 6 август 1945 г.
Не бях чел (редактирал!) такъв - изряден! - текст. Пускал съм за печат (лепвах им просто "шапката" на вестника) последните шедьоври на последния български писател, живия още Константин Константинов! На Симеон Радев... Но на такова чудо - японско! - за пръв път се натъквах...
Книгата е в ръцете ми!
Авторът - д-р Шигетоши Вакаки, световен учен и фармаколог, чийто вековен юбилей честваха м.г. в Япония и САЩ, завършва биохимия в имперския университет "Тодай", където защитава докторска дисертация. Отдава се на академична работа, отклонявайки предложенията на най-мощните японски концерни. През войната е мобилизиран с офицерски чин като ръководител на строго секретна военна лаборатория. Генералният щаб на японските въоръжени сили му поставя задача да разработи нови, по-мощни оръжия от съществуващите в Япония и света. След войната д-р Вакаки създава една от известните и днес фармацевтични компании "Кьова Хакко" с основна цел производство на лекарства срещу болестите, появили се в резултат на атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки. Д-р Вакаки е изобретателят на антираковия препарат MAYTOMICINE, известен през 60-те и 70-те години като най-ефикасния антираков препарат. Когато издава документалната си повест за Хирошима, той е президент на филиала на компанията "Кьова Хакко" в САЩ.
В предговора към книгата авторът, който може да бъде баща на Тодор Дичев, прелива от благодарност не само към блестящия български дипломат, на когото се "крепят" българо-японските отношения, а към преводача на книгата... (Това е "тостът", който вдига водачът на първата японска делегация в София на официалния обед, който й дава министър Иван Башев... Преди посланичеството на Тодор Дичев в Япония!) И в послеслова си проф. Вакаки изтъква заслугата на Н.П. Тодор Дичев не само за "издаването и разпространението" й, а за изключителния й превод!
Разлиствам книгата - след 40 години! - търсейки пасажа с "крушите", спасили живота на автора в оня паметен ден... Оказаха се праскови... "Крушите"... се появяват в главата "ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ЗАГИНА ВМЕСТО МЕН"! Това е тежко пострадалият нещастник Шимада, подчинен на Вакаки, който прави безуспешни опити да го спаси, поне да облекчи болките му...
"Съпругата му, за която се беше оженил наскоро, също беше обгорена. Попитах я:
- Какво желае съпругът ви?
Тя отговори:
- Иска някакъв плод, но къде да го намеря в този ад? Ех, да имаше малко оризова каша, но и това няма откъде да взема...
Като чу тези думи, един от придружаващите ме сержанти бързо излезе и скоро донесе няколко круши. В онези дни зеленчуците се ценяха като злато, а плодовете като диаманти.
С огромно удоволствие и жажда Шимада набързо изяде две-три круши, но изведнъж се закашля дълбоко и тежко. Не можеше да сдържи сълзите си, които напираха отвътре и го задушаваха. Не можа да ги спре и мълчаливо заплака...
Спомням си, че видях Шимада на 17 август. Не знаех, че е последната ни среща. Канех се да го посетя отново на 29 август, но ми предадоха, че е починал два дни по-рано."

"Атомната бомба експлодира в 8,15 часа на 6 август 1945 г. Предишния ден, т.е. на 5 август, трябваше да бъда на нощно дежурство заедно с моя колега Шимохигаши. Тъкмо бях тръгнал да поема дежурството, когато се зададе Шимада, един от главните асистенти, и ми каза, че иска да ми върне дежурството, което ми дължи..." (И т.н. - пропускам "японските" подробности как се прибрал у дома и как жена му посочила изпратената от негова подчинена КОШНИЧКА, ПЪЛНА С ГОЛЕМИ БЕЛИ ПРАСКОВИ, и му напомнила, че има болен стомах.)
- Нищо ми няма! - отвърнах уклончиво. - Сама казваш каква рядкост са... пък и стомахът ми не е чак толкова зле, я...
И веднага жадно захрусках една голяма бяла праскова. Сега ми се струва, че изядох две или три. Накиселяваха малко, но бяха достатъчно захарни и твърди. Тогава и през ум не ми мина, че тези плодове ще спасят живота ми.
Посред нощ на 5 август се събудих от ужасни болки в стомаха. ПРАСКОВИТЕ, - помислих си - НЯМАТ ГРЕШКА! Стана ми лошо. Не издържах и помолих жена ми да събуди съквартиранта ми, лекар-лейтенант Икегаки. Диагнозата се оказа нещо като ГАСТРАЛГИЯ... За да успокои болката, докторът ме инжектира и аз заспах.
Събудих се, когато стрелката на часовника минаваше осем. Болките в стомаха бяха напълно изчезнали и аз веднага си спомних за обещанието, което бях дал предишната вечер на Шимада, да се срещнем рано сутринта в университетската лаборатория. Бързо се приготвих за излизане. Жена ми се навърташе наоколо, като не скриваше безпокойството си от здравословното ми състояние. В този момент, поглеждайки през прозореца, видях блясък, наподобяващ светкавица, но по-ярък, далеч по-голям и заслепителен - точно под най-високата част на планината Секирьо и срещу нашите прозорци. Приличаше на блясък от фотографска светкавица. Само че той се задържа на фона на небето значително по-дълго от нея. Обърнах се към жена ми:
- Странно нещо е да видиш такава светкавица в ясен ден като днешния! - и отново отправих поглед към планината.
Всичко това продължи няколко секунди. И изведнъж някъде отзад се чу бомбен взрив и оглушителна експлозия, която изпотроши стъклата на прозорците и повали вратите в стаите. Паднах на пода. Помислих си: ПО ДЯВОЛИТЕ! ТРЯБВА ДА Е БОМБА! НЯКЪДЕ НАБЛИЗО! А СЛЕДВАЩАТА? В легнало положение, сред парчетата стъкла и мазилка, което беше резултат от първата ударна вълна, мисълта ми заработи ускорено.
От опит знаех, че след първата бомба следват други. Секундите течаха бавно, но втори взрив не последва. Тогава съзрях жена ми, която в другия край на стаята с примряло сърце и смъртно бледо лице стоеше наведена над бебето, за да го предпази от падащи предмети. Беше се вцепенила...
Следва... у ж а с ъ т!

Главата "ОКЕАН ОТ КРЪВ И ВОПЛИ"

Решил, че епицентърът на взрива (на експлодиралата "бомба" - не по-малка от "един тон"!) е вероятно на стотина метра, той се втурва към "него"... и се натъква на "тълпи от обезумели хора..."
"Идваха от Хирошима. телата им бяха окървавени. Някои от тях бяха като онемели, други викаха и ръкомахаха като загубили разсъдъка си. Боси и полуголи, те с мъка се влачеха по павирания път, нагорещен от палещите лъчи на августовското слънце. Почти гол мъж, чието лице и тяло бяха обгорени и подути, като че ли някой го беше залял с врящо масло, се мъчеше да се придвижва с помощта на тояга. Друг се тътреше превит и отдалеч наподобяваше търкаляща се бъчва...
Покатерих се на развалините на къща, кацнала на малък хълм край жп гарата Кои, която се смяташе за западната врата на Хирошима. Оттам за пръв път видях целия град.
Докъдето стигаше погледът ми, земята беше покрита с пепел. Всичко беше изгоряло. Останките образуваха нещо като вълна, движеща се от изток на север, подобна на вълните, приближаващи морския бряг. Градът се беше превърнал в гигантска могила от разкъртени камъни, дървета и земна маса... Към небето се издигаше пушек, а пламъците на бушуващите пожари като че искаха да покрият слънцето."
Епицентърът?!...
"Започнах да се съмнявам, че светкавичният блясък, който бях видял, има нещо общо с хвърлената бомба. И още нещо, нали съм професионално обременен, та се запитах: ЗАЩО ВЗРИВНАТА ВЪЛНА ДОЙДЕ ПОД ПРАВ ЪГЪЛ СПРЯМО БЛЯСЪКА?..."

Глава "ЧОВЕШКИ СЪЩЕСТВА, ПРЕВЪРНАТИ В НИЩО"

Лейтенант Вакаки продължава да върви - заради разрушенията! - все по-бавно към центъра на Хирошима. Достигнал реката, попада на нови тълпи "обезобразени хора". "Помогнете!... Помощ!... Махнете ни от този ад!... Още ли ги няма спасителните отряди?" Започва пръв да пренася най-тежко ранените - и други идват да помагат... "Изведнъж заваля като из ведро. Продължителни светкавици разкъсваха с огнените си стрели внезапно падналата нощ. За броени минути се измокрих до кости. По-късно прочетох в един вестник, че много от хората, измокрени от този черен дъжд, паднал над Хирошима вследствие на атомната бомба, са починали от голямата доза радиоактивност. На мен обаче дъждът не ми навреди, както на повечето хирошимци. И оттогава се питам, дали това се дължи на по-малката доза радиоактивност, която съм получил тогава, или на други причини. Кой знае!...
Да гледаш как умират хора, без да можеш да им помогнеш, е най-голямото изпитание, което човек би могъл да срещне в живота си. Такава среща обаче не можеше вече да ме стресне. В онова време човешките същества, изправили се на границата на смъртта, не бяха вече човешки. По-скоро те бяха някаква чиста субстанция, еманация на нещо ефирно. А човекът, който я наблюдаваше, в случая аз, губеше ума си и се превръщаше в нещо като "нищо". Обзе ме неописуема мъка, душата ми се сви, а сърцето ми прониза нечовешка болка. Усещах, че треперя. Питах се, кошмари ли сънувам или вече съм се преселил в отвъдното. Изведнъж изпитах силна жажда. Наоколо, освен реката, друга вода нямаше. Реших да пия от нея. Водата беше топла като наскоро сварен чай. И тогава се сетих за големите бели праскови, които ядох предишната вечер. Седнах на брега и потънах в мисли. Научноексперименталният ми опит и дух явно взе връх над ужаса, който ме заобикаляше и сковаваше от всички страни. Подсъзнателно вече бях обсебен от желание да открия разковничето на страшната експлозия. Знанията ми в областта на експлозивите и взривовете бяха огромни. Все пак ръководех една от най-важните лаборатории за нови оръжия във флотата."

Глава "МИСТЕРИОЗНИЯТ ВЗРИВ"

"Когато най-напред почувствах взрива в дома ми в Хатцукаиши, помислих, че бомбата е паднала съвсем наблизо. Сега разбрах, че съм сбъркал. През цялото време, докато не стигнах до града и не се сблъсках с бягащите хора, да не говорим за агонизиращите и убитите, аз си втълпявах, че взривът е станал в градската газопроводна централа или в близкия склад за барут. Вече проумявах, че причината е съвсем другаде. Някои от потърпевшите викаха: "Пикадон", но аз не можех да си представя съществуването на каквато и да е барутна смес, способна да причини едновременно "пика" (блясък) и "дон" (детонация), и то в такива невъобразимо големи размери. Единственото, което ми идваше в главата, беше, че бомбата е американска.
Доколкото знаех като специалист, обикновената бомба експлодира след падането й на земята. По тази логика ударът от нея следваше да дойде отстрани или от долен ъгъл. А железата, които бяха изскочили от една бетонна стена на около два километра от центъра на взрива, бяха изкривени по диагонал, отгоре надолу. По тези показатели вече можех да преценя посоката на взривната вълна и откъде съответно е дошла. А това означаваше, че бомбата се е ВЗРИВИЛА НЕ НАД ЗЕМЯТА, А ВЪВ ВЪЗДУХА."

Глава "ПРЕД ГИГАНТСКИТЕ ПОРТИ НА АДА"

"...След проливния дъжд, през една пролука в черното опушено небе, Слънцето отново изгря. Наоколо беше горещо като в пещ и задушно като в парна баня. Към това ще добавя миризмата на горящи тела, пронизващите викове на ранените. Всичко беше като че ли се намирах пред гигантските порти на Ада..."
"...Ужасяващата обстановка най-после започна да ме изважда от релсите. Възбудата ми прерастваше в някакъв вид убийствена сантименталност, граничеща с тиха лудост. Опитах се да се взема в ръце. Хванах главата си и силно я раздрусах. След това се заудрях с юмруци, но и това не помогна. Тогава, без много да мисля, хукнах към работното ми място във военните лаборатории на университета. Вероятно инстинктивно съм мислил, че там ще намеря спасение. Когато най-после стигнах до улицата, на която се намираше нашето свръхсекретно поделение, видях, че сградата на колежа, която беше пред университета, е срината и изравнена със земята, а дървената й част се беше превърнала в купчина пепел... Седнах на земята и се загледах в страхотния огън и дим, в центъра на който беше университетският комплекс от сгради. Дочух шепот. Озърнах се. На няколко крачки от мен лежеше по гръб момче на около 13-14 години. Очите му бяха затворени.
- Вода, вода, дайте ми водица!
Знаех, че на човек с рани, като тези на юношата, вода не трябва да се дава. Това, че той вече часове беше лежал под палещото слънце обаче премахна вътрешната ми съпротива и реших да му дам да пийне малко.
- Не пий много! - помолих го.
- Още малко, още една глътка, моля! - упорстваше момчето. Когато изпи и последната капка, ме запита, като че беше доловил шума на кортика ми:
- Моряк ли сте?
- Да, флотски офицер.
- Не мога да виждам... и да ходя също... - промълви юношата.
- Съвземи се! Я виж, какъв си... Спасителният отряд ще дойде скоро, ще ти помогне.
- О-о-о, да-а! Това е добре, но той не може да ми помогне. Зная. Господин офицер, кажете ми, ще ни признаят ли за паднали в бой?
Дъхът ми секна. Трескаво затърсих отговор. Приклекнах до момчето. Усетих, че по ръцете ми се стичат струйки пот. Инстинктивно си отговорих, че не е дъжд, защото не валеше. Тогава? Не бях разбрал, че плача. Сълзите ми капеха тихо. Неусетно заляха лицето ми. За първи път разбрах, че физическото тяло може да плаче само, без намеса на съзнанието."

Глава "СРЕДНОЩНОТО СЪВЕЩАНИЕ..."

...В близкия град Куре, който се ръководи от капитан Митцуи, началник на военноморския арсенал в града, отговарящ в Щаба на флотата за опитите с реактивни атоми. В съвещанието участват учени от университета в Киото...
Резюмирам - за да "пестя място! - всеизвестните (вече) факти, разкритията (незабавни!) на японските специалисти, разграничили трите "радиуса" на пораженията върху населението - А. 300-метровият (мигновено унищожителният); Б. 700-метровият (на голите тела!); и В. (над) 2000-метровият (на още по-страшните изгаряния - и радиацията!).
На съвещанието е установена "ВИСОЧИНАТА" на взрива - 550 м над "повърхността на земята..." Максималният унищожителен ефект!
След продължилите цяла нощ дискусии кап. Митцуи заявява:
- Съдейки от изказванията и направените изводи, можем да направим следното заключение: експлозията е била невероятно силна и не може да се приеме, че е направена от обикновен експлозив. Най-вероятно е да е била атомна. Между другото противникова радиостанция е предала, че над Хирошима американските ВВС са хвърлили атомна бомба.
След тези думи на капитана в заседателната зала настъпи гробна тишина.

Глава "ХИРОШИМСКАТА ТРАГЕДИЯ - БЕЗ ПРЕЦЕДЕНТ В ИСТОРИЯТА"

Първи изводи на Шигетоши Вакаки...
"...Дочаках зората, потънал в мисли по преживяното. Мъчех се да се откъсна от дискусията, на която присъствах в щаба, но не успях. Изведнъж в главата ми нахлу някаква ужасна мисъл: ЗАЩО ПРОТИВНИКОВИЯТ САМОЛЕТ Е ПРЕЛЕТЯЛ ХИРОШИМА, БЕЗ ДА Я БОМБАРДИРА, А МАЛКО СЛЕД ТОВА СЕ Е ВЪРНАЛ И Е ХВЪРЛИЛ АДСКИЯ СИ ТОВАР? Не разбирах как, но в подсъзнанието ми се зароди мисълта за странната маневра на вражеския бомбардировач, в която имаше нещо показателно и важно. Тази мисъл не ми даваше покой. Отдалечавах се и после пак се връщах към нея, но отговор не намирах. Имаше моменти, в които мислех, че съм мъртъв и аз или халюцинирам. Ами ако вражеският самолет беше хвърлил бомбата при първото си прелитане над града? Така, така... Жертвите тогава щяха да бъдат далеч по-малко. Въздушната тревога беше предупредила навреме всички и те бяха успели да се скрият в бомбоубежищата. Нали на съвещанието беше отчетено, че онези, които по някаква причина са останали в скривалищата, не бяха пострадали. Съдбата на повечето хирошимци обаче беше фатална. Когато бомбардировачът отминал града, сирените дали "отбой" и всички излезли от укритията по повърхността. Улиците се изпълнили с хора. Наблюдателните постове, макар и да засекли връщащия се самолет, не дали сигнал за нападение, а и да са го дали, едва ли хирошимци са щели да успеят отново да "потънат" в бомбоубежищата под земята. Изглежда противникът съзнателно е планирал тази маневра. Крайно обременената с милион въпросителни мисъл се концентрира около този момент и изведнъж "роди" заключението: ПРОТИВНИКЪТ Е РАЗРАБОТИЛ И ИЗПЪЛНИЛ В СЪВЪРШЕНСТВО ДЕТАЙЛЕН ПЛАН ЗА ХВЪРЛЯНЕТО НА АТОМНА БОМБА НАД ХИРОШИМА С ГЛАВНА ЦЕЛ - ДА УСТАНОВИ КАКВА Е СИЛАТА Й ПРЕДИ ВСИЧКО ВЪРХУ ЧОВЕКА, КАКТО И НЕЙНИЯ РАЗРУШИТЕЛЕН ЕФЕКТ. Едва сега започнах да си обяснявам защо загиналите бяха толкова много, а градът беше изпепелен до основи. Ставаше ми все по-ясно, че човешките жертви щяха да бъдат къде, къде по-малко, ако бомбата беше избухнала преди противовъздушната отбрана да даде "отбой". Мислите ми отново и отново повтаряха едно и също: МАНЕВРИТЕ НА "Б-29" СА БИЛИ ПРЕЦИЗНО ПЛАНИРАНИ ТАКА, ЧЕ ДА СЕ ПОСТИГНЕ ОПТИМАЛЕН ЕФЕКТ ОТ ВЗРИВА ВЪРХУ ЧОВЕКА. Нещо като извършване на планирано масово убийство на мирни хора на изпитателен полигон. В подсъзнанието ми блесна някаква мисъл, че зад тази безпрецедентна трагедия, сполетяла Хирошима, стои някакъв психопат, изверг, човекомразец, който съзнателно е планирал случилото се. От всички тези, коя от коя по-ужасяващи, мисли имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Опитах се да изкрещя, но нищо не излезе от гърлото ми - ни звук, ни стон. Гласните ми струни секнаха вцепенени. Помислих, че полудявам. И се запитах, дали в името на хуманността поръчителите на това масово убийство на хирошимци няма да бъдат обявени някой ден за най-жестоките врагове на човечеството?"

* * *

"През изминалите от този ден 25 години държах мислите си само и единствено за себе си. Следях публикациите на тази тема, главно в САЩ. Не срещнах в тях и намек, за който и да е от фактите, с които се бях сблъскал през август 1945 г. в Хирошима и околностите й. Запознах се с позицията на д-р Опенхайм относно това, че ако хирошимци са били в скривалищата си, смъртните случаи след атомната бомбардировка са щели да бъдат няколко десетки пъти по-малко. Дали пък противникът не е искал чрез това масово унищожение на мирни жители да постигне някакъв друг ефект? Възможно ли е да е целял психологическо въздействие, т.е. създаване на атмосфера за КАПИТУЛАЦИЯ във всички нас, без той да даде нито една жертва?
Реших, че е мое право и задължение да споделя със света този MODUS OPERANDI, до който никой още не беше се докосвал. Това е една от причините, поради която публикувам тази история."