Съвременният човек често забравя да благодари

АЛЕКСАНДЪР КЪНЕВ е роден в София. Завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" през 2017 г. в класа на проф. Ивайло Христов. В следващите години играе в НТ "Иван Вазов", ТР "Сфумато", става част от трупата на ДКТ "Иван Радоев" в Плевен. Има номинация за "Аскеер 2019" в категория "Изгряваща звезда" за ролята на Гаврюшка в "Картоиграчи" на Гогол. В момента е част от трупата на Народния театър. В творческата му биография са роли във "Венецианският търговец" по Шекспир, "Петрови в грипа и около него" на Ал. Салников, "Антихрист, гл: VIII, X, XI" на Ем. Станев, "Опашката" на З. Карабашлиев, "Антигона" по Ж. Ануи, "Гардеробът" по Ст. Стратиев.


- Господин Кънев, през януари се състоя премиерата на филма "Не затваряй очи!" на режисьора Николай Егерман по романа на Мартин Ралчевски. Този филм може ли да ни помогне да подредим важните неща в живота?
- Силно се надявам! Много ми е любопитно, когато хора, на които имам доверие, ми споделят мнението си, от повечето от тях разбирам, че не остават равнодушни и филмът наистина вълнува.

Ще се радвам, ако има такива, у които някакво зрънце вяра е посято, преди да го гледат, и е укрепнало след това. Не мисля, че филмът трябва да се гледа в контекста на днешното време, за духовното според мен няма определено време. Когато и да се появи, той е актуален и поставя класическите теми, с които повечето филми се занимават и вълнуват хората - за вяра, надежда, любов, прошка... Филмът е и възможност някой да се припознае или да намери утеха, която да му помогне. По някакъв начин той е един вид прегръдка към човека.

- Избран сте с кастинг за ролята на отец Павел. Очевидно създателите на филма са открили у Вас качества, за да се превъплътите в този образ. А Вас какво Ви привлече в него?
- Преди това играех свещеник в постановка на Явор Гърдев, след това в постановката на Стилиян Петров "Антихрист" по романа на Емилиян Станев играех Непознатият, Демонът, Панайотис, после дойде предложението за образа на отец Павел. За да се явя на кастинга, ми бе изпратена една молитва към свети Серафим и тя бе изписана много добре. Случи се, че същия ден репетирах "Антихрист" и с режисьора Стилиян Петров си бяхме говорили изобщо какво е молитвата. В много подходящ момент дойде това предложение и ми беше много интересно.

- Вашият отец Павел до последния миг вярва, че Бог ще помогне на сестра му да оздравее, прави всичко възможно, за да достигне до него и да измоли благословия и помощ. Той е свещеник и вярата му дава сили. Но хора, които не познават християнското учение, в моменти на отчаяние също се обръщат към Бога с молитва и надежда.
- Това съм наблюдавал и аз в живота - когато хората са в най-голяма безизходица, когато вече нищо не може да помогне, се обръщат към Бога.

Мисля, че съвременният човек много често забравя да благодари, често иска още и още. А в крайна сметка, надявам се да е така, повечето хора имат дом, семейство, за което трябва да сме благодарни. Трябва да благодарим за онова, което имаме и да не се обръщаме към Бога само в крайни ситуации. Има и случаи, когато хората се обръщат към Бога с молба и ако развръзката не е позитивна, се отвръщат от Него и си казват: Няма такава сила, щом не ми помогна. И това ги отдалечава от този път. Но зависи човек докъде е достигнал в духовното си израстване.
Опитах се да си представя как човек, който няма никакви натрупвания в духовния си път, би погледнал на този филм. Давам си сметка, че може и музиката, и литургиите, и тайнствата да му се сторят отегчителни. Това е като при музиката: ако не си слушал достатъчно определен жанр, няма как да го разбереш, но колкото повече слушаш, твоето сетиво все повече се настройва на тези честоти и откриваш каква е неговата красота и сила. А ако изобщо не си направил крачката към дадено нещо, ти ще го отричаш, без да знаеш защо.

- В тв сериала "Порталът" Вашият герой доц. Димо Траянов-Джингиби преминава през времето в рамките на около 40 години. Подобна връзка е налице и в "Не затваряй очи!". Вече имате опит с "пътуването във времето". Ако имахте реална възможност да го направите, къде Ви е по-любопитно да поживеете - в миналото и в кой период, или в бъдещето?
- Със сигурност в миналото, в по-романтичните времена. Всички епохи, които са преди 100 години от днешна дата, са ми много интересни. Винаги съм мислел, че може би неслучайно ме избират за такива роли, че моята душа може би щеше да се чувства по-добре в други времена. Немалко хора са ми казвали, че нося в себе си нещо старовремско, което може би е и решаващо за избора на режисьорите.
Самият аз не се чувствам много на място в София. Все повече усещам, че се затварям, същевременно си давам сметка, че повечето от нас си правят едно балонче, в което си седят в своята комфортна зона. Макар че и това не е полезно; да, важно е, но не мисля, че това е начинът - да си затваряме очите за всички неща, които се случват и просто да си седим в нашата комфортна зона. Като отидеш горе, в планината, и погледнеш колко е незначително всичко тук - ние сме като мравчици, прашинки, си казваш: какви борби, какви амбиции... Добре е от време на време да се качиш нависоко и да погледнеш надолу, би било отрезвяващо и балансиращо.

- В дните на светли християнски празници църквите са пълни - всеки отива със своята причина и молба. Дори да не са вярващи, ако хората се опитват да спазват поне част от Божите заповеди и да избягват смъртните грехове, ще им е по-леко и спокойно на душата.
- Самият аз се старая, не знам доколко успявам. Когато ме завърти всекидневието, си мисля, че трябва от време на време да се погледна отстрани и да си кажа: ето сега ти се обажда гордостта или тук има чревоугодничество, или поддаваш се на гнева...

Ако всеки успява да се погледне отстрани и да си признае, че се намира в подобно състояние, може по-честно и по-смислено да живее. Дори само тези неща да има способността да вижда и да се справя с тях, мисля, че ще е полезно.

- Предстои Ви премиера на "Розенкранц и Гилденстерн са мъртви" от Том Стопард в Народния театър на 28, 29 и 30 април. Каква е Вашата роля?
- Играя Хамлет в тази постановка, но тук фокусът е изместен, обърнато е внимание на второстепенните герои Розенкранц и Гилденстерн. Което директно е препратка към това, че второстепенните герои неслучайно са второстепенни, но същевременно и с тях е много интересно. Поставят се теми, които са много актуални в днешно време като изречение от рода на: Истина е това, което се приема за истина. Засегната е и темата за бездействието - това, че нищо не правиш, а просто съществуваш, пак е действие и понякога е много унищожително.
Със сигурност е провокативна постановка, режисьорът Боян Крачолов много обича зрителите не просто да си седят в удобното си столче в тъмния салон. В изкуството става все по-необходимо зрителят да бъде въвлечен в действието. На много хора, включително и на мен като актьор, доскоро ми беше неестествено и отблъскващо да съм сред публиката, да й говоря, което с времето все повече уляга и намирам смисъл в това. И се радвам, че се появяват все повече такива постановки.

- Известно е, че няма малки и големи роли - самият факт, че във всички отличия присъства категорията "Поддържаща роля", го подсказва. Но един герой може да се появи дори само за минути и да въздейства така на зрителите, че да го помнят дълго.
- Да, би било добре да подхождаме така към всяка роля. Да си в главна роля е изтощително, трябва да можеш да предадеш много по-голям обем от енергия и от информация, изисква много усилия. Особено когато става дума за дълга постановка, това е свръхнатоварване.

Да излезеш за малко на сцената, също е много трудно - като не си отначало в цялата енергия на спектакъла, трябва да влезеш много умело и деликатно, защото ако не си в неговия ритъм, може да развалиш представлението. В академията са ни учили да се отнасяме с еднаква отговорност, независимо колко е голяма ролята. А и всяка роля, текст, режисьор, жанр, провокация обогатява актьора. Въпреки че лесно могат да те вкарат в някакъв коловоз и там много бързо идва творческата смърт.

- Представям си Ви във всякакви драматични роли, но не и в комедия.
- Всъщност "Петрови в грипа и около него" е такава постановка.

- Интересно ли Ви е да играете в комедия?
- Дори си го пожелавам! Изглежда и други мислят като Вас - проличава си и от поканите, които получавам за роли. Но с голямо удоволствие бих участвал в комедийна роля. Знам, че нося в себе си някаква сериозност, но това е само на първо четене.

- Театър или кино - стои ли такъв въпрос пред Вас?
- Мисля, че в киното имаме много по-малко "власт" в произведението. След като заснемеш ролята си, идва т.нар. постпродукция (най-общо казано монтаж) и там режисьорът може да прави каквото си пожелае. В театъра имаш много повече контрол и възможност да се изявиш като артист.

- Още с дебютната си роля - на Гаврюшка в "Картоиграчи" на Гогол получихте номинация за "Аскеер". Какво е отношението Ви към наградите?
- Винаги е хубаво колеги да оценят това, което си направил, но мисля, че изкуството е много субективно нещо. Наскоро гледах една церемония по награждаване и на нея често беше споменавана думата Свобода, имаше и гвардеец на сцената. Притеснителни неща. Много внимавам от кого са комплиментите...

- В "Аспарух" на Ованес Торосян сте сам на сцената - добре ли се чувствате в моноспектакъл?
- При моноспектакъла единственият партньор на актьора е публиката. Не знам с кой акъл се съгласих тогава с предложението на Ованес, но съм му много благодарен. Той има много по-голям опит от мен в това отношение. Каза ми: Никога няма да се почувстваш готов за това, колкото по-рано го направиш, толкова по-добре.
Този моноспектакъл не се играеше на сцена, а в едно малко пространство, наречено "Хралупата", където публиката беше на един метър от мен. Това беше първото представление, в което съм очи в очи с публиката, което е доста стресиращо. Същевременно е огромен опит, но е много трудоемко, изключително важно е да не се прекъсва невидимата нишка между актьора и публиката. От друга страна, винаги има някой зрител, който не е очаквал, че ще се озове толкова близо до актьора и ще получи провокации от негова страна, навел е глава и се притеснява...
Честно казано, ако сега дойде такова предложение, не зная дали бих се наел. Но си давам сметка, че човек трябва да се впуска в такива предизвикателства, защото съм научил много от този спектакъл и съм изпитал голямо удоволствие.
Колкото човек напредва във възрастта, толкова по-трудно започва да допуска такива предизвикателства, толкова по-трудно му става да бъде безотговорно луд - в хубавия смисъл на думата, и толкова повече си остава в комфортната зона. А е добре да се впускаме в различни неща, за да можем да се развиваме. Предпазливостта и рутината водят до залиняване.