Водовъртеж

Положението в България отново се оводни. Направо се разтече. И образувалият се водовъртеж започна да гълта своите жертви. Първи хлътна екологичният шеф Димов, но не е изключено и други по веригата да го последват, ако се прецени. А явно "отгоре" ще се решава докъде ще се стигне с метлата, за да се задържи властта на повърхността на водата. Защото накъде без нея, без строгата справедливост; без неописуемия пример за коалиционна култура и толерантност; без онази жертвоготовна грижа за обикновения човек и скромен градител на демократичния разкош под светлината на пронизалите ранимата ни същност ценности. 

Пределно е ясно, че въртопът с Пернишката суша по никое време постави точка на властовия полет на Нено Димов. Но както е известно, в природата не остават празни пространства. Така че към овакантения екологичен стол насочиха неуморимото, но в миналото, бдително око на Ревизоро. Дали пулсиращото в синхрон със справедливостта митничарско сърце на Емил Димитров се е възрадвало на промяната, е друг въпрос. Все пак парламентарният уют в гнездото на единомишленици е далеч по-добър от министерстването и неизбежното проникване в утробата на тежките проблеми на водния сектор, въздуха, разните там дюни, натури, ски зони и всичко останало по разноцветното екологично ветрило. Но дългът си е дълг, пък и дълбокият разрез на тежките бакии в сектора си плачат направо за обща ревизия. Какво от това, че някои се съмняват в компетентността на новия министър. "Да не би пък другите да са толкова светнати с проблематиката и са самата невинност, направо сълза на сърна", коментират с половин уста съзаклятници. С елемент на завист и нескрита готовност да яхнат министерски мандат и изгорят с него, за да светят... за поколенията. 

Но да оставим министрите, сегашните и бившите, тях ще ги оправят, някак си. А и факт е, че в сегашния мандат на кабинета цели девет ресорни корифеи бяха пуснати с шут по пързалката на държавния Аквапарк към твърдите плочки на празния басейн и в резултат заболяха от властова недостатъчност. Така че нищо ново под слънцето. В окото на водната криза в Перник впечатли обаче една учудваща синдикална проява на загриженост за местната "Стомана". В синхрон профсъюзите "Металици" от КНСБ и "Подкрепа" настояха въпросното предприятие да получава по 5-6 хил. кубика вода от язовир "Студена". Аргументите се свеждат до умозаключението, че в това производство се трудили 1500 души от града и региона, а заводът бил единственият стоманодобивен в страната и спирането му ще донесе щети. И никой не споменава за необходимостта подобни частни производители да имат и собствени източници на вода. Но, изглежда, далеч по-лесно е да смучеш от държавния водоем като от селската баня. Което е голям кеф, както е известно на мнозина.

Едва ли е необходимо да гадаем защо "Стомана" е "Последният мохикан" в сектора, който работеше доста добре в "онова" време, което болни мозъци днес определят като индустриална пустиня. Но съвсем друго е при сегашната ситуация да се лобира за когото и да е, когато около 100 хиляди души в Перник страдат от безводие. Поначало има някаква тежка сбърканост у нас в обществения, частния и интереса на отделния човек извън доходоносните структури. А именно на техния синхрон, на допустимото им и полезно взаимодействие, се крепи нормалното развитие, но в нормалните държави. При това в този наш упорит път към нищото проявяваме изключителна издръжливост при трагично ниска степен на социална сигурност, водеща и до... апатия. Точно затова вече малцина се впечатляват от поредния засмукан министър от въртопа, тъй като на тревожно много българи в нескончаемия ни преход оставката поиска самият живот. В който дори онзи лаф за оригиналната сурвачка на перничани като винкел, украсен с пуканки, си остава само отблясък от местния фолклор. Засега!?