За да има училища

Деси ВЕЛЕВА

Преди век България е била на първо място по брой училища на Балканите. Още по-отдавна бедните селяни са събирали трудно заделени парици, за да пратят детето си в схлупена стаичка да се учи на четмо и писмо. Преди 30 години тенденцията се обърна. Това, което бе постигано с колосални мъки, се изгуби за някакви три десетилетия.
Децата започнаха да изчезват, а с тях и училищата. Няма ги стотици пристани на науката и духовността, градени с труд, усилия и надежди в нелеки времена, прогласяни от ученолюбиви или непослушни хлапета. Близо половината от тях опустяха, сградите им днес немеят, покривите падат. Още по-жалки изглеждат обрамчените с храсталаци входовете, над които се мержелеят табелите с патроните им. Покъртителни са гледките на образите на Кирил и Методий, Вазов, Левски или Ботев, които се прокрадват от порутените селски школа.
Това е катастрофалното обобщение за демографското положение у нас. Като няма деца, няма как да има и училища. Затова и воплите към изчезналите школа днес са излишни. Скръбта и носталгията няма да ги върне.
Време е да се концентрираме върху все още съществуващото, пълното с живот учебно заведение, което все по-често отблъсква, отколкото привлича ученици. Защото вече не е важно просто да има училище, а какво е то и какво дава на подрастващите.
Истината е, че съвременното школо е смес от мислени и недомислени министерски амбиции, наслагвани през годините до натрупването на натоварващи и самоцелни знания, без идея за какво ще послужат те. Учениците са изтормозени от непоследователни управленски стратегии, които не ги водят по правилните пътища.
Накрая излиза, че пълните градски класни стаи са също толкова безполезни и неуспешни, колкото и опразнените в затънтените села.
За да ги има училищата, са нужни не само деца. Нужна е и управленска мисъл.