Себеотрицание

Колко само е лесно. Казваш "НЕ!" и приключваш темата. Тема не само дискусионна от десетилетия, но и до такава степен болезнена за историческата памет на един усилно и политически последователно разединяван народ, че думите не достигат.
Как да кажеш на политически невежия, съзнателно направен такъв, че да се отречеш от майчиния си език е нравствена поквара, да не кажем деградация? Няма как да го разбере. Как да подскажеш простичко, без истеризъм или свирепо изражение, че отказалият се от родовата си памет няма шансове да гради бъдещето си? Знаеш, че няма как да те разбере.
Обаче има нещо по-страшно от това да си се оставил да манипулират собствената ти оценка за реалностите, от които произлизаш. По-страшното е  самоуверено да се стремиш да увлечеш в сляпата си омраза хиляди свои събратя, доверили съдбата си в твоите ръце. Исторически погледнато, разцеплението, което войнстващият македонизъм от десетилетия жадува да постигне между братя по кръв, произход и нравственост, продължава. С гордост и патетизъм премиерът на съседите ни - Никола Груевски, намери сили да посрещне ударите на съдбата, изравяйки се с будещо недоумение себеотрицание срещу България - родината на собствения му род, по негово собствено признание преди време. Да се гавриш с изконните надежди на хората в териториите, от векове заселени от българи, да отричаш и преследваш усещането им за принадлежност към родината, е бита кауза. Исторически е доказано. И пак исторически е доказано, че предателството, рано или късно, се наказва - най-малкото със забвение. Рано или късно, българите в Македония точно това себеотрицание няма как да не осъдят.
Себеотрицание ли? Думата може да има и друг контекст - да се отречеш от себе си! Точно това виждаме днес, господин Груевски.