Мистик в най-хубавия смисъл

Дончо Цончев

Данчо беше като голям самун хляб - не знаеш откъде да отчупиш. Много специална личност.
За моите години доста народ съм срещнал. Данчо бе уникат, както си е в литературата и в драматургията. И като поведение беше такъв чешит.
В лова - перфектен като другарче. Беше ми дясната ръка в дружинката на писателите.
Царство му небесно, след промените малко се поуплаши. Не знам откъде дойде това влияние. Може би отвътре, от къщи?
Цяло щастие е, че бяхме приятели с този феноменален човек.
Изряден, точен.
Не съм писал това, което ще разкажа.
Тръгнахме за Враца на лов. По пътя ме заболя лявата ръка. Усетих, че ми изстива. Такава болка! Инжекции, истории, не помага. Иде ми да се гръмна в ръката. Ще полудея.
Данчо не спа цяла нощ. Стоя до мене и ме забавляваше. Събу си чорапите и ми показа белезите си на краката. Той се е родил шестопръст - с двоен палец и на двата крака.
Разказваше ми за болките, когато са ги рязали. Точно като малко дете.
Страхотна човечност, дълбока, осмислена. Проявена и в творчеството му в най-ясния и възприемлив аспект. И най-простият ще го разбере в общуването какво говори, какво мисли. Земен и безкрайно забавен.
Беше пиронът на програмата.
Преди години, на лов в някое село, пийнем по една-две ракии и Стефан Ганев се изхвърляше:
- Тука са най-големите писатели на България.
За Радичков това важеше, но за мен - не.
Данчо ме побутне и ми каже на ухото:
- Още не.
- Трай, бе - ритна го по кокалчето.
След време Стефан пак:
- Това са най-големите писатели...
 Данчо само ми кимва. Беше страхотна скрънза на похвали, като Емилиян.
Ще ме гушне, ще дръпне някоя реч, от която леко да ми се изчервят ушите. Предговорът на първата ми книга е негов.
Не съм писал и за запознанството ни през 1962 година в редакцията на "Литературен фронт".
Бях занесъл разказа "Нищо не се случи".
Радичков го прочел и ме покани.
Ухили се и стана от бюрото. Стиснахме си ръцете. Имаше страхотно яка десница.
Нищо не говореше за разказа. Започнахме на "ти". Традиция беше прохождащите писатели да имат псевдоними. 
- Как ти е второто име?
- Стефанов.
- Какво ще кажеш - Дончо Стефанов?
Тогава съчетанието Дончо Цончев звучеше малко като фейлетонен герой - Пенчо Данчев.
- Виж как звучи Фучеджиев (Бъчваров), Джагаров (Див кон) поне да си ги побългарят - контрирах аз.
Данчо почна да се смее. За разказа изобщо не говореше.
- Какво ще правиш сега?
- Нищо.
- Хубав разказ излиза.
Изпотих се.
Предложи да отидем в ресторанта на журналистите. Влязохме и дотам ми е споменът.
Сещам се и за друго преживяване. Излизаме от някакъв бар в пет-шест часа сутринта. Измръзнали сме. Държим се за ръце с вплетени пръсти като гаджета. Местим ги ту в моя джоб, ту в неговия.
- Къде отиваме? - питам аз.
- Да ядем чорба на Централна гара.
Имаше едни артистични идеи, но понякога виждах друга дълбочина.
Радичков е мистик в най-хубавия смисъл. В един писател, както и ловец, ако няма нещо мистично, не е завършен.
Обичаше животните по много земен, селски начин.
Не беше литературна и измислена милостта му към тях. "Нежната спирала" е доказателство. Спазваше и в живота великата си приказка: "Може и да няма Господ, но сме длъжни да живеем все едно, че го има".
Много е труден за изследване като философ.