Димитър Златанов: Целта е България винаги да процъфтява

Димитър Златанов е роден в Ихтиман на 9 ноември 1948 г. Той е сред най-известните ни волейболисти от близкото минало. Спечелил е 9 титли и 3 Купи на България с ЦСКА. Най-големият връх в клубната му кариера е трофеят за КЕШ, който "армейците" вдигат 1969 г. През 1976-а взема и КНК. С националния ни отбор е олимпийски вицешампион от Москва 1980 и световен вицешампион от София 1970. Като треньор е водил ЦСКА, извеждайки клуба до 4 титли и две купи на страната. Златанов е единственият българин, който е приет във волейболната Зала на славата в град Холиоук, щата Масачузетс, САЩ. Бивш президент на Българската федерация по волейбол. През 2011 г. е удостоен с най-високото държавно отличие - орден "Стара планина", I степен. В навечерието на 70-годишния си юбилей Златанов представи автобиографията си, озаглавена "Да докоснеш върха". Събитието беше почетено от двама президенти на България - Петър Стоянов и Георги Първанов. 

"С правилните хора ще стигнем до нови успехи"

- Какво е настроението след представянето на книгата ви?

- Доста емоционално, приповдигнато. Доста е приятно да видиш толкова близки хора, които дойдоха да уважат това събитие. Наличието на младото поколение показва, че волейбол продължава да има в България. Това беше приятен момент, в който се вижда завършекът на една кариера.

Където и да отидете по света, едно знаме се развява в очите. Нито синьо, червено или някакво друго - оранжево. Знамето е едно, този трибагреник, който трябва да обединява всички. Ако тръгнем да мислим по друг начин, да го сменим манталитета, който е специален за България, за това, което вършим. Целта винаги си остава една - България да процъфтява. Така трябва да мислим. Независимо какво е положението. Трябва да има повече разбирателство, повече отстъпки, добри идеи. И те да се вършат съвместно в името на България. В противен случай ще останем само с идеите си, нищо повече.       

- Доста емоционално беше по време на представянето на книгата ви.

- Да, започна с една голяма въздишка. Тя ми напомня на един момент от зала "Универсиада", когато беше бенефисният ми мач. И тогава ми беше малко притеснено да се изправя срещу публиката и да кажа, че това е последният ми мач. Сега пак се изправих да обясня нещо, което е моят  път, изминат във всичките тези години. Направил съм го с моето семейство. И стигнах до резултати, без които, ако нямах семейство, нямаше да са факт. Подкрепата от семейството ми помогна да реализирам резултатите. Без тях вероятно нямаше да направя нищо.

- На представянето бяхте уважен от президентите Георги Първанов и Петър Стоянов, които са и големи фенове на волейбола...

- Искам да им благодаря за присъствието и уважението, което изпитват и показват към мен. И респективно към волейболното общество. Искам да подчертая, че нашата игра е съвместно участие на личности, които обичат волейбола. Тези личности представляват друга сфера в обществото, но без тях не можем да съществуваме. Тези неща са взаимно свързани и колкото повече тази връзка се задълбочава, и колкото повече се намират правилни и точни хора за развитието на нашия спорт, по-бързо ще стигнем до нови подобни успехи, каквито постигнахме в миналото.

- Как се вдъхновихте тази книга да бъде създадена?

- В нея е събрано всичкото, което е преживяно около волейболния ми живот. На игрището, в тренировките, на Олимпийски, Световни и Европейски първенства. Около волейболното поле, живота в отбора, в семейството. И разбира се, водещото, което е било, е тази наша игра, която ни е в сърцето. Това е било водещото. Има ли го това нещо, тази любов към волейбола, тежките моменти, потта, която се излива, изкачването на връхчета или на върхове, които ги имаме, на лагери, по Белмекен и т.н., не тежат, когато се участва и се раздаваш с такава любов, каквато е тази игра.

Нещото, което два пъти ми се е получило в моята кариера и затова и книгата носи името "Да докоснеш върха". Аз този връх го погъделичках отдолу, но други станаха първи. Това е Световното първенство през 1970 г. в София и Олимпиадата в Москва 1980 г., когато взехме сребърните медали. В тези два момента от кариерата, за да постигнем тези успехи, изключителна роля игра колективът и атмосферата, които създадохме в цялостния житейски път на отбора. На провеждането на тренировките дни след дни, седмици след седмици. Те бяха много тежки, но ни водеше една идея. По най-добрия начин да се представим на Световното първенство и на Олимпиадата.

- От какво сте оставали доволен във волейбола?

- Нещото, което винаги ме е удовлетворявало, едва ли не се трогвам от патриотизъм, е когато се качиш на почетната стълбица и там се издигне едно знаме, един трибагреник. Той олицетворява България - нашата страна. Тук може да си имаме най-различни пречки. Но никъде не се появява друго знаме освен това. И това е нещото, което винаги ми е било в сърцето. И когато сме имали пререкания, трудни моменти, да обсъждаме каквото и да е, за да решим дадени проблеми, водещото е било знамето. По време на мачовете с националния отбор, никога не е имало пререкания за клубни пристрастия например, сформиране на някакви групички и т.н. С обличането на екипа на националния отбор, с влизането в тренировъчния процес, всичко приключва, изчезва. Има само един национален отбор и работата и целта, която трябва да постигнем.

- На какво наблягате в книгата?

- В нея естествено има и положителни, и отрицателни моменти. Най-тежко се чувствахме след едно Световно първенство, когато ни изкараха, че сме продали мачовете. Това много ме засегна. И то от ръководители на спорта ни. Това ме обиди и тогава казах, че се отказвам от волейбола и нека да дойдат други да играят на моето място. Но след това, когато започнахме следващата подготовка, беше тежко да съживиш морално съсипан отбор. Едни души, които ги виждаш безчувствени. Нямат огъня, пламъка в очите. Да отидат и да гонят някаква цел. Просто бяхме обезличени. С процеса на времето, с тежките тренировки, с вярата, че можем, най-накрая съумяхме да постигнем това, което на базата пак на колектив направихме отново в Москва. И след това нещата се развиват, годините си напредват, косите побеляват. 

- След Москва 1980 заминахте да играете в чужбина.

- Да, излязох от България. Тръгнах заедно със семейството ми. Минахме през Италия и отидохме в Япония. Нещото, което ме учуди в Япония, е отношението към човека, към личността. Извикали са те нещо да покажеш и те чакат да го направиш. Давам елементарен пример. Естествено, всички ме гледат отдолу. Виждат един висок човек около тях. В залата японците са доста любознателни и искат да направят всичко като теб. И на една тренировка реших да си направя майтап, експеримент с тях. Казах на разпределителя как да ми подаде и като забия топката така да отскочи, че да се качи горе на балкона. И на третия опит успях. И те останаха слисани, но като започнаха едни забивки... Докато един от тях също не успя да качи топката на балкона. Бяха сигурни, че докато някой не успее, тренировката няма да свърши. Това показва, че те искат. И за каквото са ме поканили, виждат, че мога повече, че го правя по-добре. Още повечето, че е дошъл един бял и висок човек и го прави по-добре от тях. Това за тях е просто немислимо. И заради това, каквато и да беше тренировката, те даваха не 100%, а 200% от себе си, за да могат да се реализират. Японската идилия беше прекрасна. След това се върнах у нас, заех се с треньорска дейност и т.н. До ден днешен. Сега се надявам тези неща, които ги говорим, да разберат внуците ми какви сме били със съпругата ми в онези времена.

- Какво им пожелавате?

- Да извървят пътя, по който сме минали ние и сме стигнали до това състояние. Радвам се и благодаря за уважението, което получих. Разбира се, благодаря и на спонсорите, които помогнаха да излезе тази книга.

- А какво ще кажете на младите българи?

- Младите трябва да си изберат някой пример, който да следват. Ако не могат, да поискат съвет. Не мисля, че някой ще им откаже. Трябва да се опитат да разберат колко е тежък животът, какви са трудностите. Как да ги понасят и да ги преживяват. Всичко това трябва да им е сред интересите, за да могат да го разберат. В противен случай, ако не разбират трудностите, ако не се интересуват какви са те, просто всичко ще бъде в техен минус.