"Дим да ме няма, стягам багажа"

Уверяват ни от високо равнище, че вече се завръщат младите, които през последните 20 години напуснаха на тълпи страната. Някои твърдят, че са повече от 1,5 млн. А по радиото тези дни често  звучи песен със закачлив текст и запомняща се музика. "Дим да ме няма и стягам багажа"... Някак не е съвсем в унисон с бодряшките изказвания, но в пряка връзка със статистическите данни за нарасналата безработица. Не се пее за лекарите, но съобщават, че през първите месеци на тази година над 180 души от това съсловие вече са зад граница. На фона на затъналото ни здравеопазване, което всички кълнем, със и без основание, това си е най-малкото тревожно, в крак с настроенията за безизходица и безнадежност, които трайно са се настанили не само в душите на младите. Бяхме сякаш позабравили мелодията на

онази песен за мишките и хората

от началото на дотегналия на всички ни преход, но бързо затананикахме "стягам багажа, не ме търсете известно време".
Ние все още помним и дори пеем песните на онези умни момчета от 60-те и 70-те години на миналия век, които с рок-мелодии на уста протестираха и искаха промяна. Политическите им послания не постигнаха повече от милиони почитатели и златни албуми, но днес те са просто приятни за слушане и нямат място в нашия динамичен живот. А нямат място, защото младите днес са практични, информирани, заработват парите си от малки и знаят отлично, че светът няма как да се промени с помощта на музика. А когато образованието не е достатъчно, за да си намериш работа, когато безработицата засяга родителите, когато здравеопазването не е по джоба ти, а мултикултурното общество около теб се руши и не виждаш перспектива в бъдеще, няма начин да не помислиш да излезеш на улицата на протест. Днес е лесно чрез социалните мрежи да намериш връзка с връстниците, които като теб искат да изкрещят "кой от къде е", както се пее в тази нова песен, но това става в Европа.
    От доста време улиците на стара Европа са залети не само от млади хора, които

съвсем не спонтанно крещят

срещу породената от кризата несигурност, срещу могъществото на финансовите акули и банките, срещу бюджетните съкращения, сривът в образователната система и за каквото се сетите в този порядък. Липсата на перспектива за бъдеще, за работа, просто за реализация, тласка гражданите на Европа да изливат гнева си по улиците и го правят наистина по европейски - шумно, но без съществени погроми. Европа търси своя път за изход от кризата, защото прилаганият до момента модел явно се е провалил, а гърци, французи, дори стоящите извън ЕС сърби гласуваха за промяна и срещу "стягането на коланите". Лидерите на света и Европа са в диалог за съгласуване на позиции и намиране на компромисни решения, т.е. и фискалната дисциплина да е факт, и да се осигури растеж, за да се спре сриването на средната класа, да се намали безработицата, да се освободи примката около шията на бедните. Натискът на улицата и движения като "Възмутените" или "Окупирай..." изразяват точно тези настроения, без да имат стройни програми и изчистени политически послания. У нас пеем песни като "Дим да ме няма", където се казва, че "заминавам надалече и не ме търсете известно време", защото фрази като "кой от къде е" са в речника ни през целия преход, защото младите предпочитат да се махнат, отколкото да скандират срещу... Наистина срещу какво по-напред да протестират?

Те са загубили вяра във всичко и всеки

нямат сили, а май и желание да гледат унизените си родители и най-лесното е "дим да ме няма". Дори европейската криза не ги спира, защото дълги години само се прехласвахме по Запада, по Европа, забравихме за себе си, не познаваме съседите си, не знаем какво е единство и обединение, нямаме понятие от хармония и не забелязахме как хуманизмът загуби значението си, а патриархалните, родови ценности не намират място в живота ни. Да си "чатим" в социалните мрежи не е като да се съберем пред Коня, за да кажем това, което сме дискутирали и сме се уверявали, че ще сме там и ще сме много. Е, многото са 20-30 ентусиасти, а другите са "дим да ме няма". Иван Хаджийски би го анализирал, но времената са динамични, няма време за проучвания и дълбокомислени изводи. Дали ще останем затворени в черупките си, дали ще съумеем да започнем онзи диалог в обществото, сред младите, който ще избистри ценностите днес, ще налучка пътя за развитие, си е само наше дело и не зависи нито от Брюксел, нито от Париж или Берлин. Дори и с едно око към Москва няма да се получи, ако не бъдат привлечени на практика с прилагането на една стара мисъл, че "държавата трябва да се управлява с таланта на цялата нация", да им се внуши, че имат сили да издържат на предизвикателствата на времето, както са издържали родителите им в по-трудни времена, че могат да имат доверие на лидери, които няма да ги предадат и да предпочитат "калинки", че справедливостта не е само за избрани, а бездуховното ни настояще е временно явление. В миналото са успели да мобилизират нацията в сложни ситуации, няма начин да не може и сега, но е важно възмущението ни да е градивно, популизмът да си остане теория, а мотивацията да е силна държава и личен просперитет. Не просто обещания, а с лични примери и по-малко "ще". Живеем сега и "дим да ме няма" се чува всеки ден. Само не я спирайте, защото, който е спрял камбаната, тя бие за него.