Дойде ли краят на Минските договорености?

От дълго време следя какво се случва в Украйна. Новините оттам са тревожни: гражданската война не стихва, народът на Донбас /Донецк и Луганск/ продължава да дава невинни жертви. В сърцето на Европа се разгаря огън, който може да доведе до мирови сблъсък. Същевременно Великите сили успокояват световната общественост, че Минските договорености, подписани  от посланик  Талявини, представители на Украйна, Донецката народна република и Луганската народна република, ще се увенчаят с добър завършек, че тези договорености нямат алтернатива.
Все повече хора на планетата обаче се убеждават, че Минските договорености от 2014 г.  и "Комплексните мерки по изпълнение на Минските договорености", приети през ноември, 2014 г., остават и до ден днешен неизпълнени. Макар гаранти да са президентите на Германия, Франция, Русия и Украйна - Меркел, Оланд, Путин и Порошенко, а срокът за реализацията им да е краят на 2015 г.
Най-важното! Минските договорености не се реализират не защото са лоши сами по себе си, а понеже режимът в Киев ги саботира! Отказва да постига решения по клаузите на договореностите, подменяйки ги с формални срещи с представителите на ДНР и ЛНР. За него, но и за опекуните му от САЩ се оказа, че е по-изгодно кризисната ситуация в Донбас да бъде реализирана с военни, а не с мирни средства, при игнориране на законните права на рускоговорящото население, на етническите руснаци в страната.
След публикуването им, текстовете на договореностите в Минск

звучаха авторитетно и обнадеждаващо

С убедителен тон внушаваха, че най-важно е да се запази целостта на Украйна. Обещаваха чрез директни договаряния между Киев и украинските руснаци да се постигнат мир и връщане на Донецк и  Луганск в единната украинска държава с нейната единна територия и население! Минските договорености регламентираха парламентът на Украйна да приеме закон за федеративно устройство на страната /провеждане на конституционна реформа, която да доведе до "децентрализация"/.
 Мерките предвиждаха незабавно прекратяване на военните действия, провеждане на парламентарни избори в непризнатите области, изтегляне на тежките въоръжения в "зони на безопасността", "освобождаване от наказание, преследване и дискриминация на лицата, свързани със събитията". Да се предостави право на "езиково самоопределение", "на участие на местното самоуправление в назначаването на ръководителите на прокуратурата и съда", "на създаване на отряди на народната милиция" в двете области. Киев да продължи да е ангажиран с икономическото и финансовото състояние на Донецк и Луганск /"възстановяване на икономическите връзки", заплати, пенсии, социални разходи, функциониране на украинската банкова система в Донецк и Луганск и др./. Възобновяване на  пълния контрол на Киев над държавната граница с Руската федерация.
Договорът не проработи, защото киевските управляващи, както изтъкнах, започнаха двойна игра - на думи приеха договорености, а де факто ги използваха за още по-ожесточена конфронтация с Русия.
Но има и друга, фундаментална по същността си причина. Украйна представлява изкуствено създадена постсъветска държава, която преди Октомврийската революция от 1917 г. е била част от Русия, под название Малорусия /Малка Русия/, а през ХХ в. равноправна република в рамките на Съветския съюз. Украйна е люлка на руската духовност и държавност: в Киев се освещава православието и започва живот древната Рус. Докато голямата част от населението на Украйна притежава руско самосъзнание, друга част, живееща в Западна Украйна, се е формирала под влияние на руската и западната култура.
Жителите на Западна, а не на Източна или Южна Украйна, днес осъзнават себе си като отделна националност: украинска. Правят го въз основа на езикови различия - местният диалект се обособява в отделен език; на различия на местните нрави и душевност в Западна Украйна от тези в Централна или Северна Русия; на копиране на начина на съществуване на полската и прибалтийската народност. Православната религия тук изпитва непосредствени влияния на католическата църква, своего рода идеология на униатството. Въжделение на повечето западни украинци е да се присъединят към политическите и военни структури на Запада, в това число днес към ЕС и НАТО. Разбира се, Западна Украйна я населяват и твърде много украинци, които са адепти на проруската ориентация на страната. 
 Съвсем друго е положението в Източна и Южна Украйна, в Харков, Петропетровск, Крим и Одеса, обитавани от коренни руснаци, средоточие на руската държавна идея, език, менталност и култура, населени с непреклонни защитници на руското отечество срещу набезите на западните нашественици. В тези територии живеещите там украинци, в голямото си мнозинство, също считат, че Украйна би била обречена извън многостранните икономически, политически, военни и духовни връзки с Русия, с руския народ.  
Така че Украйна поначало /и в момента/ представлява

неестествено съжителство и обединение

на хора с укрепнало руско и укрепващо украинско самосъзнание, които гледат едни на други с недоверие, но и с доза враждебност.
Един от историческите грехове, консумирани от лидерите на Русия, Белорусия и Украйна /Елцин, Шушкевич и Кравчук/ се състои в това, че през  декември, 1991 г., при разпада на СССР, не предоставиха на Украйна статут на федерация или конфедерация, а я обявиха за единна държава! Макар че можеха да я конституират като съюзна държава, в която руснаци и украинци, наред с останалите етноси на унгарците, на росините, на кримските татари, на българите, на гърците, на евреите и др., да разполагат със защитени автономни права. Можеха да я разделят на две отделни държавни общности, което би било адекватно на завареното положение. Но поради историческа безотговорност и лично себелюбие не постъпиха така.
По-нататък процесът на разрастване на агресивния национализъм, на корупцията и мафиотските организации в  Украйна стана необратим. На всичко отгоре изпълнителната власт на Руската федерация погледна през пръсти на подготвяния антидържавен преврат, финансиран - по признание на бившия зам.-секретар на САЩ Виктория Нюланд - с пет милиарда долара. Не оцениха подобаващо колко е опасно съседна Украйна да се строи върху антируска основа, като аванпост на Североатлантическия пакт.    
Ръководствата на Руската федерация от края на 90-те години на ХХ в. досега носят и други вини. Те разполагаха /до 2014 г./ с водещо влияние в управляващите среди на Украйна и по силите им беше да внушат на украинските ръководители да преустроят страната във федерация или конфедерация. Предпочетоха обаче властовите лостове да ги държи партията на Източна Украйна /"Партията на регионите"/. След цветната революция и  антидържавния преврат през февруари, 2014 г., властта попадна в западноукраинските националисти, неофашисти, ксенофоби и антисемити, които тръгнаха на незабавна разправа с етническите руснаци, към репресиране на руския език /репресират и родния език на българите в Украйна/! Медиите и държавната машина се заеха да вселяват омраза към Русия; да внасят разкол в православието; да внедряват с диктаторски методи украинския език и украинската култура - "откраднати" фрагменти от културата на целокупния руски народ.
 В онзи момент, непосредствено след цветната революция на Майдана, ръководството на Руската федерация, което

реагира правилно на волята на кримчани

да се присъединят към майката родина, не трябваше - така смятам - да признава състоялите се след антидържавния преврат избори за президент и парламент на Украйна. Можеше  да се солидаризира още през 2014 г. с волята на народа в Донбас тези две области да получат статут на  независими, суверенни републики.
Впрочем,  Подкарпатието, потомствена унгарска земя, в която живее и народността - росини, рано или късно също ще поиска специални автономни права. Унгарското малцинство, по-конкретно, ще отвоюва присъединяване към Унгария. Не се знае какво ще е бъдещето на  крупния урбанистичен център на Западна Украйна - Лвов, насилствено присъединен от Полша в Украйна.
Едва ли световните лидери, подготвили Минския договор, са дотолкова наивни, та да пледират и в този момент, в такава историческа и културна ситуация, за съхраняването на единна Украйна. Няма как да не са наясно, че понастоящем единна Украйна може да просъществува само в условията на непосилен груб държавен диктат. Но тъй като за тях Минският договор е преход от гореща към полугореща война, форма на фронтово примирие, съзнателно удължават времетраенето на тезиса за единна Украйна, която ще  прогресира успешно след постигането на дългоочаквания мир.
 Аз обаче не вярвам, че след реките кръв, пролети в Донецк и Луганск, след хилядите убити и десетки хилядите тежко ранени руснаци и украинци, двете области ще се съгласят да се върнат към Украйна. Елитът на Украйна в още по-малка степен би бил склонен да се раздели с абсолютната си власт над "единна Украйна". Но даже и ако се съгласи, САЩ и западните им повереници, няма да позволят създаването на такива зони в Украйна, които могат да попаднат под руско влияние. Очаквам да се случи неизбежното - Източна Украйна  да се конституира като независима държава - Новорусия, по примера на Южна Осетия и Абхазия.
В този план вероятността от просъществуването на единна Украйна се движи около нулата! Даже ако предположим, че президентът Порошенко и неговата камарила загубят властта в резултат на кризисните процеси, по-възможно е да ги сменят лидери на украинския екстремизъм, представителите на така наречената "партия на войната". А това означава    
още по-открит диктаторски режим,

още по-бясна русофобия, още по-откровена военна намеса на Вашингтон.

Жителите на Донецк и Луганск достатъчно се измъчиха през трите години и четири месеца, преживени сред боеве и разрушения, сред масови убийства, причинени от украински командоси, сред недоимъци и мизерия, сред мрачни всекидневия и масови изселвания, и пр., и пр. Техните страдания са сравними - като продължителност във времето - със страданията на ленинградчани през трите години на блокадата. Новорусите се превърнаха  в символ на бленуваното руско отечество, но и тяхното търпение и очаквания имат предел. Този предел настъпи. Оттук нататък идва часът на действията и решенията! И за Запада, и за Русия!
Руската дипломация, след известен период, няма да може да се осланя на договореностите от Минск. Освен това отношението на новорусите в Донбас и на руснаците във вътрешна Русия към Путин и Кремъл ще се определя все по-остро и по-болезнено  от това каква е съдбата на Донецк и Луганск, на Източна Украйна.  
Ако Западът наистина иска да бъде уреден  украинският проблем, ще му се наложи  да осъзнае, че Русия никога няма да позволи Украйна да бъде изцяло присъединена към Западния свят. Руският народ няма да прости на който и да е свой ръководител, допуснал "новият цивилизационен избор" да се разпростре над огромните украински пространства, Украйна да стане отровен резерват на русофобията. Фигуративно казано: Зад Украйна е Москва!" Руснаците още от началото на  Отечествената война  научиха смисъла на тази фраза! Няма да ги стреснат и санкциите, които Западът наложи провокативно на Русия, вместо на Украйна.   
А санкции трябваше да се наложат на Украйна понеже, както подчертах, тамошният режим е гробокопачът на Минските договорености.
 Да започнем поред. Не друг, а украинските власти провалиха конституционната реформа. Вместо да потвърдят икономическите си, финансовити и социалните ангажименти към Донецк и Луганск, напълно ги зачеркнаха, подлагайки населението на самообявилите се републики на геноцид. Киев осуети провеждането на свободни избори в Донецк и Луганс, бидейки наясно, че ще ги загуби катастрофално. Украинският парламент не прие закона за  амнистиране на "лицата, свързани със събитията". Но даже ако го беше приел, при  изпълнението му щеше да упражни жесток държавен терор. Факт е, че Киев не изтегли тежките си въоръжения от линията на фронта, не са отказа да бомбардира мирни жители и селища, не предостави "правото на езиково самоопределение", не позволи да се въведе процедурата за  назначаване на  ръководителите на прокуратурата и съда в двете области, нито да се създадат "отряди на народната милиция". От своя страна, властите на Донецк и Луганск едва ли, и след демократични избори, биха се съгласили границата с Руската федерация да се постави под "пълния контрол" на Украйна.

Не би трябвало да очакваме

кой знае какви положителни промени и в политиката на Запада към Украйна. Западът по всяка вероятност ще вкара в недалечно бъдеще сили на НАТО в Украйна. Няма да е изненада, ако натовци след известен период пристъпят към  разполагане на американската система за  противоракетна отбрана. Не бива да се залага особено на промените, които президентът Тръмп възнамеряваше да осъществи във връзка с Украйна и Крим. Едно са предизборните му обещания, друго сегашните реалности в неговата държава. 
 През последните месеци зачестиха гласовете на руски журналисти и политолози, които предлагат  Русия да "отстъпи" Донецк и Луганск на Киев. Деловото им съждение е: Стига война и жертви, Крим срещу Донецк и Луганск! Само че такава "рокада" е невъзможна без допитване до народа на Донецк и Луганск. А той ще каже "не" на порочната сделка, ще я възприеме като предателство!  Всъщност, подобно "вземане-даване", няма да обслужи интересите на Русия. И защото режимът в Украйна ще използва всички законни и незаконни средства, за да  остане на власт. И защото на хоризонта не се задава партия или гражданска организация, която да оглави възникналото недоволство и протести. И защото украинската армия ще се модернизира допълнително. И защото санкциите срещу Русия по всяка вероятност ще растат, вместо да намаляват. И защото западноевропейците няма да се откажат от реваншизма на неолибералите и глобалистите. И защото Украйна, но цялата, е нужна на САЩ и НАТО във връзка с окръжаването на Руската федерация и подготовката на цветна революция в руския свят.
Минските договорности, както се вижда, не изпълниха своето предназначение. Животът налага да се потърсят други идеи и подходи, друг тип решения за Украйна  - и от страна на Руската федерация, и от страна на САЩ и техните зависими съюзници!
                                                                           


В Донбас се води истинска война, за която обаче в големите западни медии цари информационно затъмнение