Алтернативна икономическа стратегия и политика на ПЕС

(Продължение от миналия брой)

Япония преживя две загубени десетилетия и сега навлиза в третото. През 90-те години на миналия век средногодишният растеж на БВП беше около 1%, през първото десетилетие на този век - около 1,5% (при 6,3% спад през 2009 г.) и нов спад от 0,4% през 2011 г. От 1953 до 2010 г. средногодишната безработица е била 2,6% с максимум 5,6% през юли 2009 г. и минимум 1,0% през ноември 1968 г. Реалните разполагаеми доходи намаляват през последните 20 години. Япония общо взето запазва челните си позиции по конкурентоспособност.
И досега не е намерен ефикасен механизъм за мирно излизане от глобалната криза. Развитите страни са вече пета година в криза и няма изгледи за необратимо излизане от нея. Кризите стават все по-чести и по-дълбоки. Сегашният десен догматизъм на съвременните американски и европейски консерватори е огледален образ на десния догматизъм от 30-те години на ХХ в. в Америка и Европа. Сегашните консерватори повтарят същите грешки и водят световната икономика към също такъв провал.
Това кара нарастващ брой икономисти и политолози да се опасяват, че някои световни лидери в отчаянието си могат да прибегнат отново до познатата технология за

военен изход от кризата

в края на 1930-а. Сегашната истерия около дълговата криза в Европа, инициирана от търсещия реванш паразитен финансов капитал и подклаждана от засилената деструктивна активност на трите рейтингови агенции; нарастващата по острота и наситена с лъжи кампания на САЩ и някои европейски страни срещу Сирия и Иран; монтирането на системи ПРО близо до границите на Русия; активността на САЩ в Централна Азия и Закавказието стават все по-подозрителни.
Прибягването до военен изход от кризата сега би било най-голямо престъпление срещу човечеството. Не искам да вярвам, че то ще се случи, но като имам предвид историческия опит, сегашното затлачено кризисно положение в световната икономика, опитите за реванш на световния финансов капитал, нарастващите социални протести по света, не изключвам някои облечени във власт болни мозъци да прибегнат към такова решение със започване на голяма локална война в района на Персийския залив и Близкия изток. Тя ще засегне пряко или косвено живота на стотици милиони хора в много страни, но може да раздвижи икономиките на най-богатите държави, особено ако е мащабна и продължителна.
Същевременно една война в този богат на петрол регион, осигуряващ голяма част от световното потребление, може да срине глобалната икономика и да предизвика невиждана в съвременната човешка история икономическа, социална, екологична и политическа катастрофа. Войната на Ирак срещу Кувейт ще изглежда като малка детска игра. Тази вероятност нараства, ако в началото на 2013 г. в САЩ има нов президент и републиканско мнозинство в Конгреса.
Макар че сигурно няма да бъдат въвлечени пряко в нея, такава война ще се отрази деструктивно на Китай, Русия и Индия в техните усилия за модернизация и социално-икономическо развитие през следващите години и десетилетия. Такъв развой на събитията неминуемо ще принуди правителствата на тези страни да вземат предпазни мерки за укрепване на своята отбрана чрез увеличение на военните разходи. Това ще означава

нова надпревара във въоръжаването

каквато трите по-слабо развити икономики по-трудно ще понесат, и то ще е за сметка на по-бавното им социално-икономическо развитие. В стратегически план това ще бъде изгодно за САЩ, защото ще забави развитието на тези бъдещи икономически и политически гиганти, нейни конкуренти на световната сцена.
Не е ли време ПЕС да изработи своя позиция по този фундаментален за човечеството проблем; да алармира европейската и световната общественост и да вземе мерки за мобилизиране на европейските народи срещу такова престъпление.
3. По собствеността и конкуренцията. От години сме свидетели на предвзето фетишизиране на частната собственост по подобие на същото фаворизиране на държавната собственост преди 25-30 години. Тласкат общественото мнение от едната към другата крайност, от една към друга икономическа авантюра. Частната и държавната собственост трябва да са равнопоставени пред закона, да се състезават под икономическото слънце и да доказват правото си на съществуване.
Те трябва да се оценяват не възоснова на остарели теоретични догми, а според приноса им за подобряване качеството на живота на хората. Този критерий е по-важен и по-надежден от прилагания в миналото критерий за степен на обобществяване. Практиката на бившите така наречени социалистически страни показа, че високата степен на обобществяване не е гаранция за по-високо ефективна и по-справедлива форма на собственост.
Стопанската история показва, че държавната и частната собственост наред с достоинствата си страдат и от големи дефекти. Същата история показва, че основният двигател за социално-икономическия прогрес на обществото е лоялната конкуренция между равнопоставени пред закона стопански субекти независимо от формите на собственост и стопанисване. Масовата приватизация на монополни и силно социално ориентирани стопански дейности в Източна Европа през последните 20 години се провали и следва да бъде прекратена. Те трябва да се упражняват от държавни, общински и кооперативни стопански субекти под непосредствен обществен контрол. Всеки монопол е лош, но

частният монопол е най-лош
 
Акционерните дружества трябва да обслужват както интересите на акционерите, така и на заинтересованите групи: общините, на чиято територия функционират техните предприятия; местното население, което им осигурява работна сила и услуги; редовните доставчици на компоненти, суровини и материали; редовните клиенти - получатели на полуфабрикати или готова продукция; транспортните, ремонтните и други обслужващи фирми. И разбира се, трябва да служат лоялно на обществото. Желателно е да се въвежда все по-широко участие на работниците и специалистите в акционерния капитал и в управлението на компаниите.
Държавата трябва да провежда балансирана политика спрямо труда и капитала, защото те са взаимно зависими, необходими на обществото и следва да си сътрудничат. Конфронтацията между тях е вредна за обществото. Държавата трябва да е обективен арбитър при конфликтни ситуации. Най-важните държавни решения, засягащи развитието на икономиката и живота на хората, да се вземат с участието на представители на учените, на синдикатите, организациите на работодателите, на пенсионерите и други влиятелни неправителствени организации.
Смятам, че ПЕС трябва да има ясни позиции по посочените и редица други проблеми в тази област. Тя би следвало да излезе със стратегически документ по тези въпроси.
4. По интеграционната стратегия на ЕС и политиката за нейното осъществяване. Бъдещето на ЕС е в ускорената интеграция. Недостатъчно интегрираният (както е сега) или евентуално разпаднал се ЕС ще постави Европа в неравностойно положение в многополярния свят на настоящото столетие и ще я лиши от шансове за успех в конкуренцията със световните икономически гиганти - САЩ, Китай, Япония, а през близките десетилетия и Индия и Бразилия.
Решенията в ЕС сега се вземат бавно, трудно, с импровизации, понякога и некомпетентно. Ръководството на съюза върви след събитията, вместо да ги изпреварва. Още по-лошо е, че действителните

решения се вземат на тъмно от десните

правителства на Германия и Франция и другите страни ги одобряват почти механично на Европейския съвет. В управлението на европейската икономика сега господства десният германо-френски догматизъм.
ПЕС трябва да изработи свой вариант на такава стратегия. Между многото проблеми, които чакат решение ще се спра на четири:
Първо, от години се водят схоластични спорове на колко скорости да се развива общността. Този проблем не може да се реши с теоретични дискусии. В неговата основа е разнородният икономически, социален и културен състав на съюза - от най-богатите до най-бедните страни по европейски стандарти, от скандинавски до средиземноморски култури. Това е тежко бреме за общността, понеже затруднява провеждането на единна икономическа, финансова, социална и друга политика.
Проблемът може да бъде решен само чрез създаване на условия за ускорено догонващо развитие на по-бедните страни и сближаване с най-развитите по икономически, социални и други показатели. Това се знае и по него се работи от години, но решаването му е много трудно, изисква време и огромни ресурси. Трябва да се мисли за повишаване скоростта и ефективността на сближаването за постигане на по-висока социално-икономическа еднородност на общността. Ако развитието на няколко скорости е обективен процес, защо да не се примирим временно с него, като работим за отстраняване на причините! Засега броят на скоростите едва ли е най-важен и не е фатален.
Второ, при вземането на управленски решения интеграцията налага страните членки да поставят на първо място стратегическите фундаментални интереси и цели на общността в името на нейното оцеляване и просперитет. Те обаче правят обратното, като държат сметка главно за тясно национални и дори корпоративни интереси: новите членки от Източна Европа настояват да запазят ниските си пропорционални преки данъци и не желаят координация на данъчната си политика; Великобритания - получените още при присъединяването облекчения по членския внос; Франция - големите аграрни субсидии, и т.н. Не ми се иска да мисля къде ще стигне Европа, ако продължава по този път. Колкото и да е трудно, сложно и деликатно, ръководителите на страните членки трябва да постигнат съгласие за даване приоритет на общите стратегически цели и интереси на съюза.
Трето, от икономическа гледна точка ЕС се нуждае от максимална интеграция на стопанската политика и на всички други видове политики. Без такава интеграция не е възможен социално-икономически прогрес и по-голяма роля на общността при решаване на световните проблеми. Това означава отнемане на все повече суверенитет от страните членки. Посяга се и на изконните права на суверена - народите на страните членки да определят съдбата си, като избират свои парламенти и правителства, които да провеждат желана от тях политика. Това е също толкова важно, колкото и интеграцията.
  (Следва)