Няколко думи
Клокочещото безумие
/ брой: 196
Клокочещото безумие и вътрешни демони на психодясното за пореден път се разбесуваха предизборно. Карикатурният кръстоносен поход срещу паметниците получи нова изява. Този път жертва стана паметникът костница в "Лозенец". По тъмно нечия подла ръка е "отрязала" главата на фигурата на дете на монумента и я е захвърлила встрани. Обезглавяването, помним, е любим прийом на ислямските талибани, терористичните ядки на "Ал Кайда" и всякакви други световни главорези. В тази позорна класация трябва да запишем и нашенските патологични русофоби, които не могат да живеят и минутка без своите символични войни. Символични, защото повечето от тях биха дезертирали с либерални писъци и крясъци от всяка истинска такава. Не си класически десен интелектуалец, ако не пръхтиш във всяка кръчма срещу Русия и не ходиш нощем като крадец на желязо да си изкарваш комплексите върху монументи, които са създадени от културни титани.
Монументът е дело на известния архитект и скулптор Васил Беязов и проф. Любен Димитров. И двамата се връх в своето изкуство и едва ли са предполагали, че ще дойдат толкова подли и нечистоплътни времена, че тяхната творба да е обект на поредна атака. Това не е битка само с историята. Това е война с изкуството.
Интелектуалната ирония в целия този бяс се крие в това, че психодесните няма какво да поставят върху останките от техните безумия. Видяхме докъде доведе войната с Паметника на Съветската армия. Нарязаха големите скулптури и ги скриха някъде на склад. Днес в парка зее едно огромно ограждение и бъдете сигурни - ситуацията ще остане такава поне още 20 години. Защото бесовете на разрушението стигат само до нарязването. След това зеят космическа пустота и мрак.
Битката с паметта обаче е изначално обречена. Нашенската "Ал Кайда" може да реже глави, да залива с боя, да се гаври с историята, но винаги ще има хора, които помнят. Които помнят и се грижат за паметниците, защото в тях е отразено миналото. А миналото на България е неразривно свързано с Русия. Това не подлежи на изчегъртване. Няма как да го обезглавиш с флексове. Не можеш да го изтриеш, независимо от безкрайните демонични опити и политическо-сатанински оргии на безчестието.
Когато нарязаха Паметника на Съветската армия, градското дясно колективно се почерпи с торта. На нея като фигурки бяха разположени копия на отрязаните парчета - ръцете и главата на червеноармееца, главичката на детето. Това се превърна в символ на най-зловещото в България днес. Вероятно и сега някъде из София има психопатичната душа, която се наслаждава на поредното символично рязане на глави. Хора, които могат да слюноотделят пред разрушенията, са ходещият политически тумор на българското общество. Но те ясно демонстрират и какъв капан е битката с историята. Защото винаги ще има нов паметник, нов храм, нова улица, която ще озлочестява градските талибани. А най-накрая самите те ще станат символ на голямото злочестие, че нали и те са правени в онази тъмна комунистическа епоха.
Но паметниците печелят. Дори и разрушените са победители.