Имена
Николай Хайтов - големият българин от Яврово
/ брой: 175
Първата ми среща с него стана в ранната есен на 1967 г., когато един от най-близките ми приятели от студентските години - Васил Стоянов, ми подари неговите "Диви разкази". След време това издание се наложи като най-емблематичното произведение сред внушителното творческо присъствие на Николай Хайтов в българското литературно битие. Когато се потопих в невероятния, неподправен свят на това наистина уникално повествование, останах дълбоко развълнуван от страхотното умение на писателя да пренася читателя в атмосферата и психологизма, отразяващи реалните морално-битови народностни преживелици на обикновените труженици от този скъп на родината ни край. Авторът, засукал от ранно детство от здравия народен корен на родопчанина, ни въвежда в изненадваща образна система. Тя покорява с естествената етнографичност при изграждане на персонажа, в чието поведение оживяват драгоценни отколешни битови традиции, обичаи, нрави, съхранили и опазили от чужди влияния и посегателства тази неоценима родна идентичност и толкова българска наша доморасла твърдина.
Особено плодоносни за Николай Хайтов са 60-те и 70-те години. В неговите страници обичайно диша пълнокръвно любимата му патриотично-историческа тема, ярко свидетелство за което са книгите му "Смолян", "Жени хайдутки", "Матей Миткалото", "Шумки от габър" и др. Но безспорно "Диви разкази" остава връх в генезиса на напрегнатия му, но подчертано плодовит, житейски и творчески път. Популярност му донася и "Капитан Петко войвода" (1974) - произведение, филмирано и излъчено като многосериен филм по БНТ.
В немалко свои творби Николай Хайтов отразява и настъпилите социално-политически и нравствени сътресения в живота на нашия съвременник, мъчителната раздяла със стародавни родни битови, семейни и морални традиции, вкоренени в дълбините на българската народопсихология ("Дърво без корен", "Мъжки времена" и др.). Трудно бихме открили друг автор, който да е воювал така твърдо и неотстъпно за българския език и срещу отродяването на нашите сънародници.
След промените през 1989 г. големият писател и всеотдаен общественик беше подложен на безжалостно обругаване. В тази разрушителна обстановка се докоснах за пръв път на живо до него през 1993 г. във Военния клуб на Пазарджик. Възползвах се от пристигането му, заговорих го и предложих предварително подготвените въпроси за първото ми интервю с него. Той грабна веднага напечатаните листове от ръката ми. Само след ден ми изпрати интервюто, подготвено направо за печат. В придружаващото писмо благодари за вниманието и ме помоли да му звънна веднага, ако се натъкна на отказ за неговото публикуване. Той щял сам да го предложи за поместване в някое от столичните издания. Но не се наложи.
Чувахме се по телефона понякога. Нашето общуване през годините вземаше все по-задълбочен творчески характер. Направих и няколко интервюта с него. Едно от тях бе в навечерието на 80-ия му рожден ден - 15 септември 1999 г. Посрещна ме с обичайното си радушие. Беше в много добро настроение и интервюто стана доста съдържателно. Качих се във влака за Пазарджик и натиснах копчето да чуя записа. Диктофонът мълчеше. Изтръпнах. Оказа се, че не е бил включен за запис. За щастие още чувах в паметта гласа на Хайтов. Бръкнах в чантата, открих въпросите, които му бях задал. Намерих бели листове и докато пътувах, възстанових целия вълнуващ разговор, още нестихнал в главата ми.