Зайци и вълци

Атанас НАКОВСКИ е роден на 31 август 1925 г. Между 1947 г. и 1948 г. работи във в. "Студентска трибуна". През 1949 г. завършва Стопанския факултет и постъпва в Радио София, където работи до 1958 г. От 1958 до 1975 г. е редактор в издателство "Български писател". От 1975 г.  главен редактор в сп. "Септември".
Автор е на книгите "Невъзможни срещи" (1969), "Без сенки" (1970), "Светът вечер, светът сутрин" (1973), "Върхът на айсберга" (1986),  "Другата галактика" (1999), "Спирала" (2002), "Аз Гъдьо, бивш Цезар, бивш Нерон" (2005),"Лунатици" (2006), "Интервю със себе си" (2008), "Краят на бъдещето" (2010) и др. 
Носител е на наградата за фантастика "Гравитон" (2001).

Те идваха почти през вечер - мъж и жена на възрастта на родителите му. И като почнеха едни разговори - без край. Беше им интересно, щом толкова често се събираха на приказка, но Зайко се чудеше къде да се дене, за да не ги слуша.
Тръгнеха ли си гостите, баща му усмихнат ги изпращаше.
- Да сме живи и здрави! А другото? Късмета?...
- Другото? - вдигаше рамене баща му. - То другото, дето носи късмета, я дойде, я не дойде!
Е, точно това Зайко вече знаеше. Беше го разбрал онази сутрин, когато с приятелите си опитаха да измислят игра, свързана с неговото име. Каква беше тя? Ами тичат и се гонят като зайци. Победител ставаше най-бързият. Само не излезе, както те си я мислеха.
На улицата им имаше два магазина, недалеч един от друг, в които влизаха и излизаха хора. "Зайците" много внимаваха да не им се пречкат, особено на някои жени, които се появяваха с пълни торби в ръцете.
- Ей, деца, няма ли къде другаде да играете и да се гоните? - веднъж с усмивка ги запита една от тях.
- Ние не играем! Ние сега сме зайци! - отвърна Зайко.
Отговорът му развесели жените и те се разсмяха.
- Докато пораснете и още сте зайци, намерете си друго място за игра! Да е удобно, заешко, да не пречите на хората.
Но ако жените се отнесоха към тях като загрижени майки, не така постъпи мъжагата, в който се блъснаха двамина. Досега не го бяха виждали - едър, брадат, намръщен. Изтърва пакета си, заплаши ги със свити юмруци и извика:
- Какво сте се разтичали! Тук е улица, маймуни такива! Ще ви строша главите!
 И като нищо можеше да го стори с огромните си юмруци, но сигурно много бързаше, за да си губи времето с тях.
Ясно, тротоарът не беше място за зайци. Платното на улицата пък още по-малко - по него автомобилите се носеха като побеснели. Тогава къде?
По стълбите на къщите? Но зайците не обитаваха къщи, още по-малко пък стълбищата им. Доскоро недалеч от тях още имаше обширен зелен район, обрасъл с трева и храсти. Там често ритаха футбол и храстите никога не им бяха пречили. Те обаче не попречиха на тези, които почнаха да строят огромен жилищен комплекс. Всичко бе отсечено, изкоренено, изровено - простря се истинска пустиня. Само за "зайците" не остана място.
Тогава къде? - за кой ли път се питаха.
Може би в малката градинка наблизо? Там имаше пейки и те бяха удобни за заешки игри. Но само докато наближеше времето, когато майките излизаха с малките си дечица ... Тогава?
- От нас зайци не стават! - разочарован каза Симо.
Той беше висок колкото Зайко. Хващаше се на всякакви игри - при условие, да няма бой в тях. Много му беше харесала идеята да се престорят на зайци. Такова нещо досега не им беше идвало наум. Но! Разочарованието остана изписано на лицето му.
- Не ти предложи да сме зайци! - опита се да го успокои Зайко. - Идеята беше моя! А ти ще си станеш това, за което винаги казваш, че много ти харесва- лекар!
- Нали? - присмя се на себе си Симо. - И ще се лекувам от глупостите, дето ми идват наум!
- Не е там работата, че сме решили да играем на зайци - намеси се Димо - най-дребен от всички, но още отсега със самочувствието на бъдещ кмет. -  На някой от възрастните случайно да му идва наум, че освен да ходим на училище, на нас ни се играе? Дето можеше да се направи игрище, сега строят ли, строят! Не останаха и празни места между блоковете! Бъркотия, пълна бъркотия.
За бъркотиите, дето не им оставяха място за игра, Зайко си сети още веднъж, щом се прибра вкъщи. Седна включи телевизора и седна да види филма. Уви, днес неприятните изненади не свършваха. Вместо филм предаваха заседание на парламента и то тъкмо, когато зад трибуната се беше изправил и говореше усмихнатият президент. А за какво говореше? За държавни работи. Брюксел. Еврофондове. Финансовите ресурси на помощите от Европейския съюз и как се използват те. После - какво е казал този, какво е рекъл онзи. "Уф!- изпъшка Зайко. - По-скучно не може и да бъде."
Възрастните наричаха президента Глава на държавата. А беше ли той и глава на децата? Приказките му обилно се лееха от телевизора, но сред тях не прозвуча и думичка за децата. А колко неща можеха да се кажат за тях! За игрите им. За местата, дето можеха да играят. Децата можеха без Брюксел. Те не можеха без игри.
Но президентът говореше така, сякаш никога не е бил дете. Когато млъкна, пак се усмихна, но не на децата, разбира се.
За какво го слушах? - с упрек към себе си помисли Зайко. Изключи телевизора, постоя малко на мястото си, после отиде до прозореца, изправи се пред него, и видя отражението си в стъклото, точно както беше гледал лицето на президента върху телевизионния екран.
И, гледайки себе си, неочаквано пожела да е на мястото на говорещия президент, за да каже всичко на децата.
"Ще кажа, но дали ще има кой да чуе думите ми?- си помисли Зайко - Добре, а какво ще стане, ако вече не сме зайци, а се превърнем във вълци? Вълците ще имат всичко, до което на нас, зайците, не ни позволяват да доближим! Всичко, защото те са вълци, а на тях никой не им противоречи! Нито мъжагата с огромните юмруци, нито тези, които първо превърнаха мястото за игрище в пустиня, а сега продължават да строят!"
- Какво си се изтъпанил пред прозореца?- запита майка му. - И нещо сякаш си мърмориш?
- Не, само гледам навън!
- Какво има да гледаш? Навън вече е тъмно! Ела да вечеряме, защото е време да дойдат приятелите ни на приказка!
Хапнаха. На Зайко му хареса манджата, сготвена от майка му. И той не пропусна да й каже това.
Тя го помилва по главата.
- Важното е да има какво да се яде! - ставайки от мястото си рече бащша му!.- А щом се яде, то вече е вкусно!
На вратата се позвъни. Идваха гостите. Като влязоха, насядаха и веднага захванаха разговорите си, които и този път щяха да са продължение на миналите.
Зайко се беше изправил пред прозореца, за да "поразговаря" с отражението си, в което виждаше президента. Да го научи на ум и разум, да му даде акъл как да се отная към игрите на децата, за да си останат зайци и да не се превърнат във вълци.
Най-после президентът трябваше да чуе истината от едно дете-зайче. За да не звучи в думите му онова, което безспир се приказваше по телевизиите. Не само от президента, но и от министри и депутати и от кого ли не.
- Но защо непременно от зайче? -  трябваше ли да го запита.
- Защото зайчетата са деца!- все така в себе си продължи да мисли Зайко. Без игри децата се променят. Уж са деца, а вече започва да ги влече видяното в гангстерските филми. А истинските Зайци не гледат бандитски филми и не обичат гангстерите, както не обичат и вълците!
Каза го на себе си и пак така в себе си чу учудения въпрос на президента: "Откъде ти идват тези неща наум?" Но преди да отвърне, чу гласа на майка си.
- Май пак нещо си мърмориш?
Не си мърморя, а мисля на какво ще играем утре.
- Правилно - рече баща му. - За утре трябва да се мисли от днес.
"Да - помисли си Зайко. - Трябва да се намери някой, който и това да каже на президента!"
- Слушай баща си- посъветва го гостенинът. - Той винаги казва това, което на другите късно им идва наум!
"Чу ли?" - запита Зайко президента.
Отговор нямаше и едва ли щеше да има.
А може би трябваше да дойде време, когато от двете страни на входа, откъдето влизаше и излизаше президента, вместо гвардейци с пера на калпаците, както сега, гордо да се изпъчат два заека. И тогава той най-после да прозре, че трябва да помага на зайците да играят, а не да позволява на вълците да им пречат.
И то да се случи преди вълците да са се настанили навсякъде.