Вината на другите

Може ли армия, родена в отбранителен бой при Нарва и Псков, да бъде винаги обозначавана като агресивна? Може ли армия, прочула се с нашествия, да бъде назована велика? Може ли паметник, отбелязващ победа над фашизъм, да бъде позорен? В крайна сметка армията отразява и манталитета на един народ. А при такава равносметка ще установим, че Русия много по-често е нападана, отколкото е нападала! Въпрос на статистика. Най-вече на сравнение. "Бедната Германия!..." - така ридаеха над руините на смазаната им земя немците в средата на 1945 г. Но никой не се сещаше за бедния Ковънтри, бедното Лидице, бедния Сталинград. Но това самосъжаление трая кратко. Още докато тъжната любовна песен "Лили Марлен" бе неофициално забранена, а основната изпълнителка Лала Андерсън бе в немилост, германците разбраха, че им трябва нещо повече от вайкане, за да излекуват тежките си рани и да заемат отколешното си място в цивилизования свят. Те се вторачиха най-вече в себе си. Както и бившите им съюзници -  японците. Те не обвиняваха само Хитлер или Микадо за съсипаното отечество. Опитаха се да вникват и осмислят сполетялото ги нещастие като виновници. Най-напред "отвътре". Затова имаха храбростта да кажат "Не само "те", и ние сме виновни!" И това не бе само признанието и декларациите на победените. В различни степени, но всички приеха тежката им съдба, без да търсят оправдателни вещици и полезни престъпници. Оттам започна онова съзидание, което днес ни води до познатите въпроси кой е крайният победител във войната.
Всичко това би изглеждало като допотопен исторически атавизъм, ако не се възпроизвеждаше днес. Отново посочвам примери вън от нас. В едно от последните интервюта на Майка Тереза пред Би Би Си след агресивен въпрос кой е виновен за глада по света тя кротко отговори: "Аз и Вие!" Тя наруши протокола при подреждането на имената, но спомена най-напред себе си преднамерено.  Намирам, че много ни е потребен и такъв благороден отговор. В нашия обществено-политически живот и битов свят ние съчетаваме трудно съвместими състояния - покорство и имитация спрямо другите, високомерие при пълна възможност за това (победен мач със слаб чужд отбор например), самосъжаление или самооплюване, упражнение в пикантерийни шеги  спрямо нашите национални качества. Но при всичките тези случаи обръщението е в трето лице единствено или множествено число. И всички яростни или иронични коментари са  съпроводени с внушението, че аз не съм от тях. Независимо дали става дума за институция, професия, партия или личност. Надсмиването, укорите, гневът, насмешката са еднопосочни - "от нас - към тях", които и каквито да са тези, които осмиваме. Ние нямаме нищо общо с това, което става в държавата. Ние сме добрите, онези - другите, се гаврят, подиграват ни се, мащабно лъжат и мащабно крадат. Тази тема е с най-плътно присъствие в нашите публични прояви, независимо дали става дума за кръчмарски разговори, академични дискусии или парламентарни дебати. Има доволно истински причини за това омерзение. Но има причини, които стоят по-напред от непосредствените. Кои са носителите на тези пороци и как са се добрали до такива възможности? Не са ли част от самите нас, които сме позволили да станат такива? За кой ли път приемаме стъкълцето за диамант и след година ще кажем, че пак са ни излъгали? И каква е тази хоризонтална злоба, която винаги и лесно може да бъде канализирана срещу самите нас? Как можем да търсим уважение от другите, след като сме изпълнени с презрение и ненавист един към друг? Първото условие на този, който проповядва някакво изискване, е да покаже, че има право на това.
Често употребяваме банализирани изрази като "европейско" или "като бели хора" с високомерието, че сме такива, а съседите ни по блок - не. Не вярвам, че боклуците, изхвърлени през балкона, злите псувни между шофьорите по задръстените ни улици, нехайството на чиновници и майстори, простащината в ежедневната ни словесност, немитите коси и пр. са обясними с турското робство, комунистическата ера или световната дипломация. А готови ли сме да докажем, че сме европейски полицаи, учители, шофьори, учени, депутати, журналисти? Още преди да поставим въпроса за заплатите и подслушването с цялата жлъч към политиканите. Далеч невинаги този тест по европеизъм, каквото и да означава тази дума, би бил положителен. Тогава откъде накъде налагаме това императивно изискване за другите, без непременно да отговаряме на него самите ние? Ние подражаваме повече на негативите от това, което наричаме европейски ценности, отколкото на морала. Политическите ценности могат да се имитират. Защото са повечето процедури и декларации. Но моралните стойности - не. Няма европейски стойности, има общочовешки. Това, което наричаме европейски стойности, има само политическо съдържание, но невинаги и общочовешко. Как се присмивахме на старомодните даскали по политикономия, когато невежествено ни поучаваха, че при капитализма финансовите кризи са естествени, критични и циклични. С оглед на драмата, която се разиграва пред очите ни, излиза, че тези невзрачни даскали не са били чак такива смешни и зли лъжци.
В тези времема на съмнения се обръщаме към невидимите герои на нашето общество. Те са неизвестни, дори незнайни. Те интуитивно следват повелята на Борис Пастернак, че да си знаменит е некрасиво. Може би затова те са по-щастливи от нас. За какво им е онази пошла слава, пришита на онези, които са презирани от тях.