Въжделение

Сред експонатите в Добричкия музей има и писалка. Ген. Георги Попов с нея разписва картата с новата граница между България и Румъния, очертана в Крайова на 7 септември 1940 г. На практика географската карта се променя след 21 септември 1940 г., когато българската войска прекрачва границата и родината си връща откъснатите от снагата й Балчик, Тутракан, Добрич, Каварна, Шабла, Тутракан, Дулово, Силистра... А сред първите, преминали старата граница, е художникът Никола Танев, облечен във войнишки дрехи. Заедно с него са Дора Габе, чието родно село Харманлък (Дъбовик) е в окупация, и Елисавета Багряна - и те "войнички", и още писатели и журналисти, за да засвидетелстват един звезден миг в българската история. Ако беше жив Йордан Йовков, и той непременно щеше да запаше офицерския си колан и щеше да тръпне да види отново Златна Добруджа. "Песните на войските бяха секнали, плачеха жените, плачеха закоравелите воини, плачеше и генералът"- пише Никола Танев. Пратеникът на "Колумбия бродкястинг систем" Спенсър Уилямс разказва: "Когато видях жени, деца и старци да целуват ботушите на вашите войници, да покриват пътя им с цветя, аз знаех вече, че българите са един горд народ, който познава светлия образ на свободата и детски й се радва. Такъв народ никога няма да загине."
Ще ми простите, но това покъртително събитие, с което бе осъществено свещено национално въжделение, още не се оценява по достойнство. Естествено е в добруджанските селища славният ден да се празнува най-тържествено, което видях с очите си като участник в културните празници "Албена", организирани от издателство "Захарий Стоянов", още повече че тази година се навършиха 70 години от освобождението на този многострадален български край от румънската окупация и възвръщането му в България. Балчиклии са го определили кратко, но точно, и са го изписали върху мрамора: "21 септември 1940 г. - Деньтъ на нашето освобождение". Годишнината от избавлението на добруджанските българи не стана истинско национално честване, както му прилягаше, нямаше я съпричастността на другите родни покрайнини. Поне камбаните на столичните черкви да бяха забили тържествено, както е било преди 70 години. Пък защо не и в цялото ни отечество. Може би още ни влече инерцията на идеологическите догми, безпринципното слугуване на интернационализма и тесногръдото разбиране за добросъседство, натикали освобождението на Южна Добруджа, отнета по силата на Букурещкия договор от 1913 г. и отново откъсната чрез Ньойския договор от 1919 г., в глухия коловоз на историческата наука, в която истините продължават да се делят на удобни и неудобни. Сред неудобните истини се оказаха и бляскавите победи на Трета армия над румънските и руските войски през 1916 г., славните битки при Тутракан и Добрич, изумителното военно майсторство на българските военачалници, както и двете румънски окупации. Те са бели полета в учебниците по история. Сякаш никога не ги е имало. Колцина от младите днес знаят имената на генералите Тошев, Киселов, Колев, Кантарджиев, макар че на тях има кръстени селища? Или за чутовния подвиг на нашите юнаци, превзели за 36 часа една от най-могъщите крепости в Европа - Тутраканската, където пленяват 28 000 противникови войници и офицери?
На тържествена сесия в Тутракан Общинският съвет направи почетни граждани директорът на музея Петър Бойчев и Красимир Костадинов, младо момче, което за моя изненада се оказа европейски и световен шампион по канадска борба. Впрочем чрез Петър Бойчев много "неудобни истини" стигат до повече хора. Негова експедиция в Северна Добруджа за проучване на бойния път на Трета армия под командването на генерал Тошев доказа категорично, че там повечето от българските военни паметници и гробищата са умишлено унищожени от румънската държава, нищо, че съгласно Ньойския договор правителствата са длъжни да пазят гробовете и паметниците на загиналите чужди войници. Не зная каква е причината - в неизтощимия ни нихилизъм или в байганьовско интересчийство, но Балчик се представя пред света най-често с двореца на реджина Мария. А през нейното владичество хиляди добруджанци намериха гибелта си в лагерите в Молдова, а много други станаха жертва на системни насилия и репресии в провежданата от окупатора антибългарска асимилационна политика, подчинена на идеята за Romania mare (Велика Румъния).
Освобождаването на Южна Добруджа, както казва акад. Георги Марков, е първият, и за жалост последният, плод от "мирната ревизия" на Ньойския договор, но този плод е дълготраен. Пробивът в оня омразен нам Ньой!