Тука има, тука нема
/ брой: 136
Преди седмица присъствах на първата премиера (не правя тавтологична грешка) на новосъздадения в Смолян Родопски народен театър "Орфей", състояла се в залата на местния Военен клуб. Показана беше пиеса на украинския писател Анатолий Крим, която представлява самобитна версия на популярния мит за Дон Жуан. Стабилната литературна основа, съчетала значими житейски ценности и обобщения с драматическото майсторство и чувството за хумор на автора, са позволили на изпълнителския състав да поднесе на зрителите завладяващ спектакъл.
Вместо да правя рецензия на видяното (за артистите Николай Пашов, Румен Бечев, Десислава Пашова и Андрей Петров, и за режисьора Минчо Събев могат да се кажат много добри думи), искам да споделя впечатлението си от чудесната смолянска публика. Долових някаква едва ли не магическа връзка между сцената и залата, между изпълнители и зрители. Недоумяващ новите изразни средства на мнозина млади столични зрители, които вместо да аплодират с ръкопляскане, крещят и свирят с уста, бях закопнял за зрители, които жадно поглъщат всички актьорски думи и жестове, реагират точно, понякога само с въздишки, и са истински участник в сценичното вълшебство. Дори си спомних позабравеното "откритие" на големия руски театрал Станиславски, че публиката е задължителна част на театралното изкуство. За разлика от киното, което може да се прожектира и в празен салон.
Още в разлепените из града афиши на спектакъла беше отправена приятелска покана: "Родопчани, посетете премиерата на своя театър!" В тази покана, във вниманието, с което се гледаше представлението, и в цялата атмосфера около премиерата се чувстваше изразената полугласно обида на хората, че доскорошният Държавен драматичен театър "Николай Хайтов" е превърнат във филиал на Пловдивския драматичен театър. Навярно художествената продукция на местния театър (притежаващ една от най-хубавите сгради в страната) и финансовото му състояние са дали повод на реформаторите да предприемат тази стъпка, но според мен тя е една от грешките им. Може би са били необходими методична помощ, дори смяна на ръководството, но както би се изразила бабата на Тодор Коруев (тя впрочем е от този край), не е добро решение - заедно с мътната вода да се изхвърля от коритото и бебето.
И без да има на подчинение тукашната сцена, пловдивският колектив пак би могъл да й гостува с някои свои представления. Но едва ли той би тръгнал да обикаля малките родопски селища, каквато роля трябва да играе една местна формация. Светлината в края на тунела по този въпрос е дочутият от мен слух, че смолянци имат намерение да върнат своя театър, който да се превърне от държавен в общински. Желая им успех в осъществяването на тази идея.
Използвах свободното си време да се разходя из Смолян (с който ме свързват приятни спомени) и с удоволствие разгледах новопостроената в центъра на града грамадна църква. Нещо повече - аз, който се ядосвам на изникналите в това гладно време храмове и параклисчета в София, смирено запалих по свещичка за мъртвите и за живите, както му е редът. А какво, ако не място за пречистване, за извисяване на душите, е и театърът - този храм на културата, човечността и българщината, за които не може за има неверници! Колко необяснимо е това, че обикновените миряни го разбират или чувстват, а централните административни фактори не го усещат!
Още нещо ме впечатли, когато вече бях в автобуса обратно за София - взаимоотношенията между хората. Как не видях някой да блъска околните, за да седне първо той, което е нормална гледка в родния ми столичен град! Под влияние на огромната спокойна и потънала в зеленина планина ли, или с някакво друго обяснение, тукашните жители сякаш бяха различни. Шофьорът например не пропусна дружески да махне с ръка на колегите си, които караха срещу него. Нормално е тези хора да имат и свой театър.
Може би изоглавеното ми въображение е виновно, обаче като се замислих за смолянските зрители и театралния им проблем, кой знае защо си спомних за играта "Тука има, тука нема". Не подозирам никого, че печели от нея, но губещи явно има. Те съвсем правилно са възприели известната максима, прокламирана от писателите Илф и Петров - че делото за спасяване на удавниците е в ръцете на самите удавници. Поне донякъде. На добър час!