Цифрите избутаха думите
/ брой: 142
Не съм по статистиките и датите. Нито по тържественото, често показно отбелязване на важни и маловажни празници и годишнини. Това го знаят роднините ми и не очакват задължителни подаръци за рождени и именни дни, нито се изненадват от моята делнична щедрост, проявена без повод. Пиша тези редове и като молба за извинение, че дори не си спомням кога и как са се чествали например юбилеите на библиотечното дело у нас или на отделни водещи наши библиотеки.
Скоро с удоволствие слушах по радиото разговор, в който участваше шефката на детския отдел към Столичната библиотека, но дори не обърнах внимание на повода. Иначе може да се каже, че съм приятел на този дом на книгата. Но за мен по-важно е не да чуя отчети за дейността и плановете, а да участвам някак в тяхното осъществяване. Не случайно бабата на Тодор Коруев е употребявала и ни е оставила в наследство израза "Око да види, ръка да пипне". Много пъти съм попадал в регионални, градски читалищни и други библиотеки и винаги съм изпитвал усещането, че не за първи път съм тук. Имам не една и две снимки с деца на фона на рафтовете с книги, пазя и други приятни спомени от срещи в библиотеки с малчугани и казано накратко - някакъв уют ме е карал да се чувствам като у дома си. Да не говорим за поласканата ми (неизбежна при артисти и писатели) суетност, когато видя и някои от моите книжки, особено ако са овехтели от четене.
Конкретен повод да избера за днес библиотечната тема беше поредното ми посещение (точно преди една седмица) на френския лицей "Виктор Юго" в столицата ни, където вече няколко пъти съм имал срещи с малките ученици. Тези срещи са ставали винаги не в някоя зала или класна стая, а в библиотеката. Тя е просторна и светла, с прозорци от лявата и от дясната страна, с рафтове, долепени до стените, и книжки не само по полиците, а разположени и така, че лесно да се взимат и разглеждат. Част от цялото помещение е изолирано със стъклена преграда и така могат да се водят едновременно занимания с две отделни групи деца. Описвам обстановката, а е по-важно да спомена многото френски книжки и тяхната богата полиграфическа изработка, най-различните им формати, привлекателната пъстрота на художественото им оформление... Всяка от тях сякаш кани малките читатели да посегнат към нея и да я разгърнат.
Разбира се, още по-прекрасни със своята жива пъстрота са децата, с които имам удоволствието да се срещам. Както бях казал вече в едно интервю: "Толкова красиви малчуганчета се разхождат по улиците, че аз като се загледам в тях, забравям да видя как изглеждат майките и бабите, които ги водят за ръчичка." Разбира се, децата, с които общувам при срещите ни, ме омайват и с многото си знания или интересните си въпроси.
С идването на всяка пролет, навярно заради 2 април (рождения ден на Андерсен), големия Празник на светите братя Кирил и Методий и Първи юни (Международния ден на детето), както и с настъпването на лятната ваканция, започваме по-активно да говорим за книгата и четенето, любов, към които искаме да събудим у децата. И не само у децата. Защото според самопризнанията на мнозина анкетирани с различни професии, все повече хора отделят все по-малко време на това велико очовечаващо ни удоволствие. И как да си обясним това, освен с гладното положение, до което ни докара сбърканата наша демокрация, с борбата за оцеляване, с лошия пример, който купуваме от напредналите капиталистически страни (защото има и какво добро да научим от тях), с цялостния провал на ценностната ни система, в която цифрите избутаха буквите назад.
Все пак радостни са обществени прояви като инициативата на телевизията "Голямото малко четене", колкото и наивно и бих казал самодейно да се провежда, като откриването на някои места летни читални на открито, като каненето на чуждестранни писатели за премиери на издадени у нас техни книги... Разбира се, това не може да компенсира безразличието (въпреки някои показни ходове) на държавата към културата, главна част от която е литературата.
Не бива обаче да подценяваме войниците от армията на грамотността (в най-широк смисъл), а между тях на видно място - библиотекарите. И като професионален приятел на буквите искам да завърша с думите на Гогол: Писателят има само един учител - читателите". Дано и в бъдеще заслужаваме вниманието на своя учител!