18 Ноември 2024понеделник11:15 ч.

Когато бях малък

С носталгия за миналото и въпроси за бъдещето

/ брой: 209

автор:Пейчо Кънев

visibility 5580

"Когато бях малък". Така се казваше една от най-прекрасните детски книжки, които съм чел. Писателят е Добри Немиров, мой земляк, и вече ми се струва, че е почти забравен. A това е толкова недопустимо! Но нека се опитам да разгледам отминалите дни с моите очи. Всеки има спомени, лоши или добри - няма значение, но всички имаме, как да го кажа, общи и колективни спомени. За онова време, което толкова много плюем сега. Естествено, аз не мога да съм напълно обективен в преценката си, понеже всичките ми спомени от това време са детски и трезвостта на мисълта на възрастния човек още е била далеч от мозъка ми. Но дори и сега, винаги съм по-склонен да се доверя на инстинктите на едно дете, отколкото на някой възрастен. Онази красива чистота на детските възприятия ми е била много по-истинска от изпълнените с песимизъм спомени, на който и да е възрастен. И ето, като казвам възрастен, веднага се сещам за възрастните хора, покрай които израснах - бабите ми. Имаше толкова красота във всичките им действия, толкова опит и мъдрост, получени от живота. Красиви баби, с черните сукмани и дочените дрехи, със забрадките. Красиви бабки,

красиви като гъбки
 
Изкривените им от работа пръсти, наподобяващи корени, криеха огромна сила. Както казваше един писател-хуморист: "Учените отдавна са изчислили, че мравката е най-силното същество на планетата, което може да вдигне товар, равняващ се на над петдесет пъти собственото й тегло, но никой не е в състояние да изчисли какъв товар може да пренесе една възрастна жена от някое испанско село например." Та така... Като казвам красота, наистина го мисля, наистина съм я видял. Имаше нещо толкова красиво и вещерско в това как запалваха огън, над него се поставяше голям и черен казан и се пълнеше с червената доматена субстанция на живота и с една дълга дървена лъжица се започваше неколкочасовото бъркане. Красота и магия! Или онези вълшебства, на които само бабите бяха способни с две дълги куки и едно топче прежда. Само след два дни, прекарани в мълчаливо плетене до топлата зимна печка, на гордия собственик - моя милост - му се даваше да премери новото пуловерче. Както казах, имаше нещо толкова красиво в тези прекрасни български жени, но и трагично в същото време. Животът, по време на тяхната младост, противно на всеобщите вярвания, не е бил въобще лек. Но тези жени са твърди и костеливи като орехи. Те са преминали през толкова много горчивини и тегоби. И се усмихваха, напук на всичко. Напук на грижата за цялата къща и стопанство, докато съпругът от десет години е съборен на легло от някаква коварна болест, напук на гладните години, безпаричието и работата от тъмно до тъмно. Но те, осмелявам се да кажа, отгледаха истински българи, които продължават да тачат паметта им.
 
Дори и днес

Да, точно днес, когато, ако се разходите по която и да е улица, в който и да е голям град, неизменно ще попаднете на тези жени, същите, но смачкани и обезверени, застанали на някой бетонен ъгъл, те продават градински цветя по едно левче, сложили са кантарче пред краката си или просто са протегнали ръка и изричат някакви тихи думи. Възрастни жени, облечени в дрипи и горчилка. Знам, че сте ги виждали, наблюдавам очите ви как старателно ги избягват, докато ги подминавате, забързани в житейския си ход. Знаете ли защо не искате да ги погледнете? Ще ви кажа. Това е срам! Защото всички ние им причинихме това. Това ни донесе демокрацията, която толкова жадувахме. Всеки път, щом пуснехме бюлетината, всичко се объркваше за пореден път. Искахме да живеем в капиталистическо общество, но отново не сполучихме. Или както се казва: "Внимавай, какво си пожелаваш!" Получихме някакъв прото-капитализъм, който ни обезкръви още повече. В известен смисъл обаче все пак капитализмът ни застигна. В България 3% от населението на държавата притежава 90% от капиталите. Това е капитализъм в най-чистата му форма, друг е въпросът дали ни харесва. Избрахме си министър-председател без какъвто и да е геополитически опит, който ни натресе американски министър на финансите

без абсолютно никакъв опит

но с хиляди радикални теории в малката си главица. И вече берем плодовете на неговото безхаберие. И ще продължаваме да си пълним кошниците с още и още разочарование и нищета и през настъпващата зима. А и не ми се мисли за следващата и за тази след нея. Надявам се да съм достатъчно обективен и разбираем в същото време, когато казвам, че само за една година това правителство навреди и финансово обезкръви тази държава повече, от което и да било правителство преди това. А сме само в началото. Гафовете, които в момента следват един след друг, ще се усилят с по-голям интензитет и много по-голяма сила. Повярвайте ми! Все още лошото наистина предстои. Всичко това, което се случва: затварянето на десетки общински болници и безпаричието в почти всички големи градове, безкрайните полицейски акции, стачките, тоталният фалит на стотици предприятия, поетапното умиране на малкия и средния бизнес, безпардонното отношение към българските научни среди и към българското училище, ширещата се агресия, увеличаващата се безпроственост при най-младите, умело дирижираното чалгизиране на обществото, поголовната емиграция и дългогодишният отрицателен прираст са само част от симптомите на един болен организъм. Едно тяло, което отдавна крещи, че нещо в органите му не е наред, че трябва да се потърси лекар, но ние като че ли сме
 
слепи и глухи за всички тези викове
 
Може би все пак, някога, след време ще обърнем внимание, но струва ми се тогава ще е вече прекалено късно за каквото и да било! Затова трябва да се събудим сега, докато все още не е изтекъл пясъкът в часовника на българите. Винаги обаче го има този страх в мен, че ние, българите, се събуждаме като нация и издигаме националното си самосъзнание само след като през родината ни е минал някакъв катаклизъм, някаква национална катастрофа в огромен размер. Тогава ние сякаш усещаме какво имаме и какво можем да загубим, ако не предприемем нещо. И това наистина е много жалко! Трябва ли отново да преминаваме през някоя война, за да се събудим и да разберем в какво се превръща родината? Трябва ли да сме такива коне с капаци? Сега усещам, че много от сънародниците ми, които четат това, ще се почувстват леко жегнати и обидени, защото има измежду тях и такива, които са наистина трудолюбиви, честни и наистина работят за благото на България, а не за свое лично, колкото и патетично да звучи това. Но те са толкова малко, микроскопични на всеобщия сив фон, като няколко игли в милиони купи сено. Сами са, никой не тръгва по техния път, а и не се виждат признаци на някаква промяна в това отношение и всичките им усилия потъват някъде в пустошта на безразличието. Всичко това е ужасно. Ето ни в ХХI век. Продължаваме да вярваме в химери и личности, които ще ни оправят, които подобно на бяла лястовичка, като я зърнем и... хоп, вече всичко ще ни е тип-топ. Свалихме старите портрети от стената и сложихме нови, които, честно казано, се различават от предишните единствено по външния вид. Наистина ли си помислихме, че това ще е новата социална панацея, как така усетихме спасението

в подобна небивала нелепост?

Явно ще излязат истина думите на един несполучливо избран министър, който с известен възрожденски патос заяви: "Шибан народ, ей!" Ама такива ли сме наистина, ей, народе? Явно толкова дълго вече ни шибат дебелите камшици на прехода, новото бъдеще е толкова шибано от плющящия дъжд на демокрацията, толкова силно вече ни шибат новите стари овчари, докато ни подкарват я да ни острижат още малко с данъците, я да ни резнат заплатите или отново да ни закарат директно в касапницата на финансовото заколение. Но пък ние сме свикнали да търпим, кожата ни е станала много дебела през всичките години на страдание. В този ред на мисли се сещам какво беше написал Шопенхауер, приблизително следната мисъл: "Щеше да е прекрасно, ако нищо не съществуваше истински. След като на Земята има много повече болка, отколкото удоволствие, всяко щастие е само преходно, създаващо нови желания и нови несгоди, и агонията на разкъсаното животно е много по-голяма от удоволствието на животното, което го разкъсва." Затова размишлявам за смисъла на нашето сегашно и всекидневно страдание и се моля то да не е напразно. Моля се и за всички тези възрастни хора, които виждам всеки ден по улиците на големия град

и се надявам да не умрат с отворени очи

Тези стари, кретащи хора, които построиха модерна България и получават в момента пенсии в жълти стотинки за колосалния си труд. Моля се за тях, хората, покрай които израснах и ме възпитаха, и направиха от мен човека, който съм. Защото това е страшно. Защото какво друго би имало по-голям смисъл?
 

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 2130

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 2175

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 2149

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 2254

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 2137

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 2310

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 2009

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 2292

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 2298

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 2204

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 2065

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ