18 Ноември 2024понеделник11:05 ч.

Юбилей

Епичната дарба на твореца

85 години от рождението на Антон Дончев, автора на магическия роман поема "Време разделно" - апотеоз на вярата и тържеството на българския дух над фанатизма, ограничеността и насилието

/ брой: 211

автор:Иван Гранитски

visibility 3862

Има в историята на българската литература творби, които взривяват общественото спокойствие и неудържимо магнетично привличат интереса на публиката. Не само с естетико-художествените си достойнства, но и с концентрацията на идеите, с удивителната способност да експонират мащабното и загадъчно движение на историческите процеси, да улавят невидимите пулсации на времето. След романа на Иван Вазов "Под игото" такива са романите на Димитър Талев и Димитър Димов. Но като че ли най-близко до безсмъртната Вазова творба стои романът-поема на Антон Дончев "Време разделно". Двете произведения се родеят от вътрешния родолюбив огън, който ги озарява, от неистовата любов към Отечеството, разбирано не само като географска територия, но и като духовна вселена.
За да разберем феноменалния успех на романа "Време разделно" и у нас, и в чужбина (само в България 17 издания в тираж над 700 000 екземпляра, а в чужбина - преводи на повече от 25 езика в тираж над 2 млн. екземпляра), от една страна, трябва да се потопим в духа на времето, когато се ражда творбата. А от друга страна, трябва да навлезем в странния, причудлив и магически вътрешен свят на писателя Антон Дончев.
В началото на 60-те години на ХХ век вече са литературен факт големите романи на Димитър Талев, посветени на националноосвободителните борби на българите... Голямата тема винаги намира своя подходящ автор. В случая това е младият белетрист Антон Дончев, който пристига в Родопите в един невероятен майски ден на 1962 година. Всичко е много странно. Слънцето вае невидими образи, причудливи сенки и отблясъци играят в кристалния въздух, цветовете са ярки и същевременно меки и нежни. Криволичещите пътеки, заоблените хълмове, здрачните урви, всичко е някак нереално, уж релефно очертано и същевременно призрачно замъглено. Вечерта водят младия писател да нощува в една стара къща. Посреща го чудно красива девица в дълга бяла роба и руси коси, разпилени до кръста. Тя безмълвно носи запалена свещ и сякаш не върви, а бавно се рее, отвеждайки Дончев в отредената му стая. Сетне внезапно изчезва. Рано на другия ден вижда симпатична бабичка в двора пред къщата.
- Бабо, къде е момичето, което снощи ме посрещна? - пита той.
- Какво момиче? - отвръща учудено бабата. - Няма никакво момиче.
Това е действителен случай, разказан от самия Антон Дончев. Ето как се ражда възвишеният и сияещ образ на Елица. Може би нейният дух прелита през няколко столетия и се материализира пред писателя, за да заплени и взриви неговото вдъхновение. След тази почти фантастична случка един от великите романи в новата българска литература - "Време разделно", е написан за 41 дни.
Писателят си води дневник, който документира магията на създаването на романа. А може би по-точно е да го наречем поема. Поема за силата на българския национален дух, за неунищожимата енергия на народностното самосъзнание. В новата българска литература няма книга, която да пресъздава така ярко невероятното богатство на отечествената природа, да чува и да усеща всеки глас на дървета, растения, камъни, птици, животни и хора. Поразително е, че една тъй трагична история, като насилствената смяна на вярата, е показана от писателя като апотеоз на вярата.
Величието на героите на Антон Дончев е в това, че те са разбрали най-важната тайна за човека през всички времена - когато душата осъзнае вътрешната си светлина и слуша гласа на своето сърце, тя е безсмъртна и неподчинима, свободна и непоробима. Свободата е Светлина, Отечеството е Любов, Човекът е Храм на достойнството, нравствеността и честната воля - убеден е писателят Антон Дончев. Затова и неговите герои - особено Манол и неговите сто братя и Елица, имат почти легендарно, митично излъчване и ореол.
Неслучайно тъкмо Антон Дончев е автор на редица емблематични за новата българска литература романи: "Пробуждане", "Сказание за времето на Самуила", "Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес", "Странният рицар на Свещената книга". Писателят притежава епично съзнание, въображението му сътворява магическо-реалната действителност на възникването на българската държава. Той има таланта да фокусира своя поглед върху преломни периоди и епохи в родната история.
Но да се върнем към романа "Време разделно". Българската критика често е посочвала, че тази творба е посветена на съдбовното устояване на християнската вяра в сблъсъка й с агресивния ислям. Но не по-малко силен акцент трябва да поставим и върху факта, че героите на романа в хода на повествованието непрекъснато осъзнават своята родова и национална принадлежност.
"Време разделно" не дава еднозначни отговори именно защото в художествената психология и философия на автора е залегнало убеждението за многопластовост, амбивалентност, поливалентност на историческите процеси и тенденции. Манол е романтично величав в защитата на своята национална същност и достойнство. Караибрахим е трагично величав в обречеността си на съдбовното предопределение. Противоборството не ни поднася само делението черно - бяло, низко - възвишено, героично - подло. Пред очите ни авторът извайва цяла галерия персонажи от плът и кръв с техните слабости и човешки недостатъци, но и с проблясъците на нравствена храброст и величие - дядо Галушко и баба Сребра, Горан и Севда, Сюлейман ага и Гюлфие, дядо Кральо и Момчил, шейхът Шабан Шибил и молла Сулфикар Софта...
Много цели си поставя със своя роман Антон Дончев. Той сътворява собствена космогония, при която мъртвите живеят непрекъснато в съзнанието на живите, живите живеят в свят, населен със сенките на миналото и предчувствията за бъдещето. Патосът на романа се разгъва като в антична трагедия. Непредотвратимото идва, но героите го осъзнават не с фаталистично примирение, а с прозрение за величието на мига на нравствената им съпротива, което е начало на тяхната вечност. Не може да бъде победена вярата с насилие, не може да бъде превзета Родопа планина, тъй като тя е пазена и от живи, и от мъртви. В такъв аспект тя е невидимата и непревземаема крепост на духа български.
Има една поразителна сцена в романа, при която Манол купува със своите сребърни чанове Петгласец като нова земя за своите хора. Манол припомня на бея, че под земята е съхранена крепост, строена от неговите бащи и деди. И там, долу, в недрата, сякаш продължава безмълвно и невидимо животът на една уж изчезнала цивилизация, като че ли тази подземна крепост на минало величие, достолепие и могъщество облъчва и зарежда през столетията Манол и неговите съселяни с енергията на националното устояване. Прави ги непобедими и непокорими.
Във "Време разделно" във висша степен е изразено удивителното качество на Антон Дончев да показва движението на времето. Според него то не е линейно, не е еднопосочно. Античното светоусещане, духът на орфическите мистерии, магията на езичеството се преплитат по причудлив и фантастичен начин с духа на съвремието. Реалното е отвъдно, отвъдното е реално.
Разбирането на Антон Дончев, че всичко е едно, ражда полифоничния характер на неговата проза. Повествованието е изградено от елиптични метафорично заредени фрази, невероятно натоварени с асоциации и алюзии. Антон Дончев рисува сякаш със сурови Микеланджелови краски. Не само сюжетът издава крайно напрежение и драматизъм, но и самият разказ на хронистите напомня твърде често на нареждане, на оплакваческа песен. В този роман българският език разкрива невероятните си способности за енергийната натовареност на думите, за вътрешната експресия на изказа.
Магическият ефект на "Време разделно" се дължи на факта, че самата творба е изградена като народна песен - действието е ту проточено и протяжно, ту взривно концентрирано в едно състояние, едно настроение, една представа. Това е творба, която следва ритъма на народното сърце, пулсациите на националния организъм. Тук долавяме невероятните ритми на народните песни и танци, любуваме се на изумителното багрено многообразие на народните носии, побрали цялото великолепие на отечествената природа, чуваме шепота на стародавни поверия, виждаме как оживяват неунищожими обреди, как обичаите прехвърлят невидими мостове между вековете и хилядолетията...
Писателят Антон Дончев има чудната способност да се превъплъщава в душите на различни хронисти. Един път това е поп Алигорко, друг път - Венецианеца, трети път - слепият хронист, разказващ сказанието за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес, четвърти път - очевидецът, свидетелстващ за сетните мигове на богомилите, катарите, албигойците, чиито лица са трагично озарени от отблясъците на хилядите клади... И винаги ни поразяват страшните очи на превъплътения - тъмни, но светят. Онези, които могат да виждат, знаят, че това е светлината на търсещия дух. Ако в българската литература днес има повече такива търсещи духове, може би не всичко е загубено и творческият огън на високата традиция, която тръгва от Иван Вазов и Алеко Константинов, Йордан Йовков и Елин Пелин, Димитър Талев и Димитър Димов, ще бъде пренесен и съхранен през ХХI век.



"Време разделно" е като голяма грубо обработена меча кожа, просната пред огнището, която дъхти на мъченически героизъм и романтика. Това е могъща плът, изтъкана от позорна жестокост и пламтяща смелост, от лай на кучета и грандиозни пейзажи, в която се преплитат народни митове и суеверия с история. Анатомията на една легенда се оформя така, както се е оформила в сърцата и преданията на непросветените, самотни планинци.
"Гардиън", Англия

Дончев владее две класически добродетели. Той разбира добре от единството на време, място и действие и извлича пълните със страст дела на своите герои изцяло от техните характери. Той знае своя Лесинг.
"Франкфуртер нойе пресе", Германия

"Време разделно" трябва да бъде определен като поетична творба в проза. Със стил на живо и състрадателно участие и едновременно на обективност, с ясно изразен вкус към картината като израз преди всичко на душевно състояние.
"Леттуре", Италия

 В романа "Време разделно" няма безстрастно или гладко написани страници, защото той сякаш е пронизан от остър, пронизителен лъч на гнева, който осветява страданията и борбата на българския народ в черните като нощ години на турското владичество.
Юрий Бондарев, Русия

Романът поразява с авторовото умение да борави с многобройни сложни и пълни с живот характери - включително и на насилниците турци, и то в рамките на едно народно сказание, почти притча, която придобива вечни, несвързани с времето хуманни качества.
"Нюз трибюн", САЩ


Антон Дончев (вдясно) заедно с Иван Гранитски (в средата) и Виктор Пасков по време на творчески разговор в издателство "Захарий Стоянов", 2001 г.

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 2128

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 2174

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 2146

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 2253

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 2136

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 2308

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 2007

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 2291

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 2296

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 2202

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 2064

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ