Северно сияние над Кирил и Методий

Слънчев мартенски ден в края на седмицата, 3 март - за първи път обявен за национален празник на България. Столичани са залисани в предпразничната суетня. Сякаш най-силно e оживлението обаче в сградата на ДОО "Фонд 13 века България". И тук поводът е особен - България подарява паметник на Кирил и Методий на Русия и се подготвя да го изпрати в далечния северен град Мурманск. Този слънчев пролетен ден всъщност е в далечната 1990 г. и някак неусетно измина вече четвърт век оттогава, а това голямо културно събитие сякаш е позабравено.

Предисторията

Може би малцина днес си спомнят, че десетилетия наред празникът на светите братя просветители се е чествал само в България. Дълго време бе необходимо на други народи и държави, в които писмеността е на кирилица, да се сетят, че отбелязването на Деня на славянската писменост и култура е общо дело, както е била обща мисията на Кирил и Методий. В строгата обстановка на някогашния Съветски съюз за пръв път културната общественост на град Мурманск се осмелява открито да празнува 24 май. По-възрастните знаят, че през онези години това граничеше с обществен подвиг.
Ето го поводът тогавашното ръководство на българското Министерство на културата да направи такъв прекрасен подарък - паметник на Кирил и Методий, на смелите мурманчани. Той е пълно копие на този, който се извисява пред Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" в София.
Речено - сторено. Осем тона бронз са отлети и чакат да бъдат транспортирани далеч зад Полярния кръг.

Как тръгнахме

Нека се върнем в залата на дарителската организация, където официално бяха връчени документите за това дарение на руска делегация, пристигнала точно с такава цел. Там към мен се приближи служителката от фонда Лиляна Панчевска и ме попита: "Васко, ти защо не се качиш на камиона с паметника и да го придружиш до Мурманск?" Зяпнах от изненада. Не ми беше минало през ум.
Тук е мястото да отбележа, че в началото на 1990 г. аз все още бях редактор в отдел "Пропаганда" на в. "Работническо дело" и освен многото творчески ангажименти, отговарях и за темата "Дарителство". Връзката ми с фонда беше именно г-жа Панчевска.
Днес ми е трудно да обясня как за половин работен ден успях да се организирам и още на следващия ден да замина. Главен редактор вече беше Стефан Продев. На него не му бяха нужни много обяснения. След командировъчното от фонда и той ми подписа командировъчно за 5 дни и с пълното доверие, което ми имаше, каза: "Заминавай!"
И тогава, и днес мога да твърдя, че репортерът вестникар е нещо като офицер в бойна готовност, нещо като селски лекар с чантата си за спешна помощ. Малко време ми трябваше да събера някакъв скромен багаж, разбира се, фотоапарат и 10 черно-бели филма, няколко химикалки и празен тефтер.
И така, в неделя рано сутринта се присъединих към руската делегация пред Народната библиотека, откъдето тръгнахме на този дълъг път. Екипът ни се разположи в два автомобила - един микробус "Латвия" за делегацията и един 20-тонен камион КАМАЗ, на чиято каросерия бе натоварен паметникът. Бронзовите братя "лежаха", привързани със здрави въжета. Със същия камион на идване руснаците бяха докарали един огромен монолитен минерал от Далечния Север. Тази скала и днес може да бъде видяна в градината пред музея "Земята и хората" в София.
Водачка на делегацията беше сътрудничката на зам.-председателката на областния съвет на Мурманск Любов Карповна, а членове - мурмански поети и писатели. Важна роля в цялото пътешествие, дори най-главната роля, изиграха четиримата шофьори. Камионът бе управляван от Анатолий и Владимир, а микробусът - от Иван и Сергей. В следващите 18 дни, докато пътувахме, разбрах каква е разликата между шофьорите на далечни маршрути и шофьорите на таксита. Но това не е съществено. По-важното е, че в неделя сутринта напуснахме София след тържествено изпращане в центъра на града. Там беше и авторът на паметника, скулпторът Владимир Гиновски, който взе активно участие и в отливането на копието.

Качвам се в камиона

Естествено, като присъединил се към конвоя, ми предложиха място в микробуса. Така пътувахме от София до Правец. През това време разбрах, че руснаците разполагаха с по 100 лв., които те не са могли никъде да изхарчат. Ако си спомняте, по онова време в почивните дни всичко беше затворено, тук-там някой магазин за хранителни стоки и в него - нищо интересно. Това стана причина да спрем в Правец. Там край пътя имаше няколко сергии, където се продаваха най-различни джунджурийки. Руснаците обаче си харесаха ръчни електронни часовници, колани с чантички портмонета и още подобни, смешни днес дреболии, каквито обаче в СССР по това време нямаше. Останалите пари похарчиха в близкия гастроном, откъдето основно си купиха водка и любимия на всички руснаци български коняк.
Докато траеше тази малка суетня, водещият шофьор на камиона Анатолий Молчанов ми предложи да се кача при тях в кабината на КАМАЗ-а. Само това чаках, грабнах си чантата и се преместих. Там стана ясно, че шофьорите на микробуса се колебаят, разчитайки пътната карта, а шофьорите на камиона пердашат с пълна газ, все едно, че са минали 100 пъти оттук, и така камионът стана водеща машина от колоната. Споменавам този нюанс, защото по-късно, през дългите 5 хиляди километра, всички от делегацията ме молеха да им отстъпя за определен преход мястото в кабината на камиона. Правех го неохотно.

Километрите са много

Все ми се върти една картинка пред очите - как огромните колела "навиват" асфалтовата лента под себе си. В тези дълги часове има само няколко начина да не се умориш - да зяпаш наляво и надясно, да си мислиш за нещо свое, а най-добре е да разговаряш. Ей така, от дума на дума, разбрах от Анатолий, че съпругата му е служителка в областната администрация, че дъщеря му е студентка в Ленинград, че самият той е извъртял милиони километри на кормилото на такива тежки машини. През целия път той все ми обещаваше някъде, когато и където е възможно, да отидем на руска баня, да се напарим и напляскаме с брезови метлички, което така и не се случи. А това бяха 5 хиляди километра...
Мисията беше много отговорна. И до днес се чудя как беше привързан този 8-тонен паметник, с какви въжета, че не помръдна до края.
Може би трябва да прескоча пресичането на Черно море с ферибота "Героите на Шипка", на който се натоварихме късно през нощта. Едва на сутринта, когато стана светло, разбрах какво съоръжение е този ферибот. Като погледнах отвисоко долу по различните палуби как големият камион с паметника се губи между стотици железопътни вагони със стоки за СССР, ми хрумна някакво изречение за инженерния гений на конструкторите. Но когато в Мурманск посетих два атомни ледоразбивача, фантазията ми за инженерния гений обедня тотално. Обаче дотогава имаше още 18 дни.

Маркери

Няма да следвам хронологично цялото пътешествие. Искам само да посоча няколко опорни пункта, които са и в паметта ми, и в моите емоции, и никога няма да увехнат. През целия път паметникът беше посрещан и изпращан в различни градове от многохилядни множества народ. Това превърна самото пътуване в един безкраен празник. Одеса, Киев, Минск, Валдай, Велики Новгород, Петрозаводск и сигурно ще пропусна много още пунктове, където усмивките на хората се сливаха със сълзите им.
В Одеса най-впечатляващо за мен беше преживяването на нашите т.нар. бесарабски българи, за които срещата с паметника сякаш беше среща с майка България.
В Киев стана главното освещаване. Вече не мога да кажа точно дали 11 или 13 висши духовници изнесоха тържествената служба в двора на манастира, където се събра повече от 25-хилядно множество. Такова стълпотворение на хора от всички възрасти - от пеленачета до бабички и старци, никога не съм виждал!
Паметникът бе отрупан с цветя, с обредни хлябове, които бяха осветени. Любопитното е, че в тази света обител камбаните някога са били претопени и 70 години там не бе прозвучавал камбанен звън. Сега обаче камбанарията блестеше в цялото си великолепие с подарени от всички краища на необятната руска страна специално отлети камбани. И когато двама клисари задърпаха въжетата, сълзи рукнаха едновременно от очите на 25 хиляди души!
В Минск ми направи впечатление, че в криптата на църковния храм, точно срещу входа, е поставена икона на Кирил и Методий. Оказа се, че тя е подарена на Беларуската православна черква от Гръцката патриаршия. В първия момент почувствах известна ревност - защо България не е подарила такава икона? Бързо го преодолях, защото Кирил и Методий са на всички. И тяхната мисия е за всички.
Валдай е селище, възникнало като пункт за смяна на конете, когато руският император пътувал от Петербург до Москва и обратно. Това място днес е оживен исторически резерват. Който не е минал оттам, само той не си е донесъл за спомен звънче или камбанка. Аз лично купих десетина и ги раздадох на колеги и приятели, когато се върнах.
Една бивша черква, превърната в кръчма, ни приюти за вечеря в Петрозаводск. Нищо лошо, храмът не бе осквернен, просто си е сменил предназначението. Но местните дейци на културата всячески потвърждаваха несразимият дух на славянството.

Емоции

Дълго мога да разказвам за моите лични емоции по време на цялото пътуване. Но нищо не може да бъде сравнено с това, което преживях с мурманския писател Виктор Тимофеев, който пътуваше с нас. Когато стъпихме на украинска земя, пролетта вече напираше неудържимо. В някакъв момент Тимофеев попита шофьорите дали са виждали живо кокиче. Той, човекът от далечния северен град, вече 54-годишен, в живота си не беше виждал живо кокиче в природата. Анатолий му каза: "Разбира се, ще ви ги покажем." И както пътувахме през една висока и безкрайна брезова гора, камионът спря. Слязохме. Прескочихме пълната с вода канавка, навлязохме между дърветата и там, върху все още златистата на цвят миналогодишна шума от нападалите листа, бяха избуяли огромни кокичета - един прекрасен и сякаш безкраен бял килим.
Тимофеев седна между цветовете, погали ги с ръце и сълзите му рукнаха неудържимо. Сърце не ми даде да вдигна фотоапарата и да го снимам. Стори ми се, че ще бъде кощунство. Оставих го с тази негова емоция.
Сещате се, набрахме огромни букети кокичета, с които окичихме предните стъкла на колите.
По такъв дълъг път съвсем естествено е да се сменя климатът. От Минск на север започна да прехвърча сняг. Когато навлязохме в Карелия, там вече си беше чиста зима. По заледеното шосе тежкият камион се носеше със 120 км в час. Пътят беше завой след завой, подобно на пресичането примерно на нашите Родопи. В някакъв момент се запитах как не изхвърчаме от пътя при такава скорост. Тогава Анатолий спря камиона и ми каза да сляза от кабината. На светлината на фаровете той ми посочи асфалта и ми предложи да го пипна. Пипнах и се оказа, че това, което изглежда като заледено огледало, всъщност е грапаво. И много ясно, който е учил физика, разбира, че при температура под минус 20 градуса влагата върху асфалта замръзва на кристали.

Мурманск

Посрещането на паметника беше невероятно преживяване за жителите на града, които наричат себе си помори. Но още по-силно изживяване това бе за инициаторите на първото в СССР честване на 24 май. На първо място трябва да отбележим председателя на мурманската секция на Съюза на съветските писатели Виталий Маслов (вече покойник). Тогава обаче той беше в разцвета на силите си и се радваше неимоверно. Когато с Калина Канева посетихме неговия дом, от моите очи потекоха сълзи, както на Тимофеев при вида на кокичетата. На перваза на прозореца Маслов отглеждаше в саксийка няколко бледозелени стръкчета здравец, донесени от България. Може би по-рано трябваше да отбележа, че известната българска журналистка и писателка Калина Канева се присъедини към нашата колона в Киев. Така зад Полярният кръг с паметника пристигнахме двама български журналисти. А тя много преди мен беше във връзка с мурманските радетели за славянското единение.
Вечерта в двора на църковния храм днешният Ловешки митрополит дядо Гавриил и викарият на мурманския храм игумен Никодим отслужиха водосвет за паметника. Когато отците запяха "Многая лета", почувствах някой да ме побутва. Това беше шофьорът Анатолий, който ми посочи небето. В този миг там изгря северно сияние. Такава изумителна красота виждах за пръв и може би за последен път.
Редно е да спомена какво потресаващо съоръжение е един атомен ледоразбивач. Имахме късмет да посетим два: първия съветски - "Ленин", и най-новия - "Русия". Тогава "Ленин" вече беше излязъл от употреба и се очакваше да бъде превърнат в музей. Случи се така, че разглеждането продължи почти цял ден. Накрая двамата капитани ни поканиха в каюткомпанията на обяд. Любопитното е, че на тези кораби за първи път стъпваха духовни лица. Отец Гавриил подари на капитан Соколов икона на Исус Христос. На стената бе окачен портрет на Ленин. Капитанът се усмихна и започна да разсъждава къде да бъде поставена иконата - над Ленин не върви, под вожда на революцията - също. Е, може би най-добре е да бъдат един до друг, усмихна се Соколов. Все пак още имаше СССР...
По време на обяда ясно бе подчертано, че е времето на великите пости. Масата бе отрупана с всякакви деликатеси - хайвер, риби, колбаси, меса, салати. Имаше, разбира се, водка, и, представете си - българска бира. Домакините подчертаваха, че на свещениците се поднасят задушени картофи без масло и всичко останало, свързано с църковния канон. Чашките се вдигаха за тостове и наздравици, ние, атеистите, си пийвахме, свещениците - не.
На другия ден се качих на самолета за София, и като се прибрах в редакцията, един кран вече сваляше от фасадата огромния надпис "Работническо дело" и на негово място заблестя новото име на вестника - ДУМА. Денят беше 4 април. Само месец и половина по-късно пред градската библиотека в Мурманск вече се извисяваше паметникът на Кирил и Методий. Нямах удоволствието да присъствам на откриването. Но съм щастлив, че направих това пътешествие, а паметникът ще остане там за вечни времена. Както е вечна мисията на братята славянски просветители.  
Единственото, за което съжалявам, е, че този приятелски жест на България към руския народ беше може би последен и едва ли някога ще се случи нещо подобно. От друга страна, съм доволен, че след нашия паметник през тези 25 години са въздигнати още около 70 паметника на Кирил и Методий, от които 20 са в руски градове.




Текстове под снимките:

Дворът на храма "Св. София" в Киев беше тесен за десетките хиляди поклонници

Експедицията преминава Полярния кръг

Водачите на конвоя (от ляво на дясно): Владимир Громов, Сергей Грушански, Анатолий Молчанов, Иван Биков
Снимки авторът и Калина Канева