Кризата на средната класа на Америка
Барометърът е икономически, но гневът е човешки и все по-политически
/ брой: 181
Файненшъл таймс
От техническа гледна точка Марк Фрийман трябва да се смята за най-щастливия човек на планетата. 52-годишният Марк живее със семейството си на зелена улица в собствена къща в центъра на най-богатата страна в света. Когато е гладен - яде. Когато му става горещо - си пуска климатика. Когато иска да види нещо - влиза в интернет. Една от песните, които обича да пее, когато води седмичната вечер по караоке, е "Човекът в черно" на Джони Кеш.
И все пак нещо не е както трябва. Миналата година банката се опитала да вземе къщата на Фрийман, въпреки че те закъснели с плащането по ипотеката само три месеца. Синът им Анди неодавна е бил изключен от медицинската застраховка на майка му и те успели мъчително да я възстановят едва след като платили огромна сума. И както и закованите къщи, които сигнализират за епидемията на отнетите от банките недвижими имоти в Америка, разпространяването на нароктиците и стрелбите, които някога са били далеч от района им, сега идват все по-наблизо.
Най-тревожното в случая на Фрийман е колко типичен е той. Нито Марк, нито Конни - неговата съпруга, която е също толкова пухкава, колкото е слаб той - нямат хронични заболявания. Двамата работят в местната Методистка болница - той като складажия и дистрибутор, а тя като техник-анестизиолог. Получавайки по 70 000 долара годишно, техният общ брутен доход е с над една трета по-висок, отколкото на средното американско семейство.
Някога това се наричаше "американска мечта". Сега това може да се нарече "прекъснатите мечтания на Америка". И наистина, Марк харчи всеки месец големи суми, като взима под наем апарат за лечение на сънната си апнея, която му предизвиква безсъние. "Ако си загубим работата, ще имаме спестявания само за около три седмици, след което ще останем без пукната пара", казва Марк. "Ние работим ден и нощ, опитвайки се да направим спестявания за пенсионирането си. Но от улицата никога не ни делят повече от една две заплати."
Като споменете средната класа, повечето чужденци си представят нещо извън времето и лустросано, като в "Отчаяните съпруги", където младежите ходят на училище със спортни автомобили, а девойките винаги са мажоретки. Тези кадри могат приблизително да разкажат за това как живеят някои от топ-10%. Останалите живеят като семейство Фрийман. Или още по-зле.
Марк е купил дома си през 1989-а с помощта на ипотека за 50 000 долара. Сега къщата струва 73 хиляди. "По едно време го оценихме за 105 хил. и смятахме, че сме достигнали нирваната", казва Фрийман. "Постоянно ни звъняха хора от банките, понякога по 3-4 пъти на вечер, предлагайки ни акции и кредити за подобряване на жилището. Държаха се като наркодилъри."
Постоянно гласуващи за демократите, Фрийманови изглеждат флегматични. Погледът на посетителя им попада на вратата на хладилника, окичена със шегаджийски магнитчета. На единия е написано: "Бих те пратил по дяволите, но аз там работя и не искам да те виждам всеки ден". Марк се смее: "Смехът е най-доброто лекарство".
Бавното икономическо душене
на Фрийманови и милиони други американци от средната класа започна много преди началото на Великата депресия, която само задълбочи "личните рецесии", от които обикновените американци страдаха от години. Наречен от икономистите "стагнация на средната заплата", годишният доход на американските семейства, влизащи в долните 90%, практически не е бележил ръст от 1973 г. - като се увеличил в реално изражение само с 10% за последните 37 години. Това означава, че мнозинството американци вече повече от едно поколение едва свързват двата края. За същия период доходите на топ-1% са нараснали тройно. През 1973 г. директорите на фирми са получавали средно 26 пъти повече, отколкото е бил средният доход в страната. Сега цифрата надхвърля 300.
И тенденцията само се засилва. Повечето икономисти смятат Великата стагнация за структурен проблем, т.е. независещ от бизнес цикъла. По време на последното разширяване, което започна през януари 2002 г. и приключи през декември 2007 г., доходът на средното домакинство в САЩ е намалял с 2000 долара - първият в историята случай, когато повечето американци са били в по-лошо положение в края на цикъла, отколкото в началото. Най-лошото е, че дългата епоха на стагнацията на доходите се съпровожда от нещо дълбоко не американско: намаляването на мобилността на дохода.
На Алексис дьо Токвил, велик френски летописец на ранна Америка, невярно му приписват изказването: "Америка е най-добрата страна в света, където можеш да бъдеш беден". Това вече не е така. Днес в Америка имате по-малко шансове да преминете от групата с нисък доход в по-висока, отколкото в почти всяка друга развита икономика - дори във Великобритания по някои показатели. Ако в днешна Америка си се родил в парцали, ти по-скоро, отколкото във всяко ъгълче на стара Европа, ще си останеш в парцали.
Обединете тези две тенденции с третата - рязко растящото неравенство - и вие ще получите тлеещата криза на американския капитализъм. Едно е да страдаш от изтощаващата стагнация на доходите. Друго е да осъзнаваш, че вероятността да я избегнеш постоянно намалява - особено когато няколко късметлии изглеждат все по-щастливи. "Кой уби американската мечта?", пише на лозунгите по време на демонстрациите на левите. "Да си върнем Америка", крещят демонстрантите на дясната Чаена партия (движението на републиканците ултраси).
Статистиката обхваща само един слой на проблема. Но известният харвардски икономист Лари Кац предлага по-убедителна аналогия. "Представете си американската икономика като голяма сграда с много апартаменти", казва професорът. "Преди 100 г., дори преди 30, той беше предмет за завиждане. Но през последното поколение характерът му се промени. Мезонетите отгоре стават все повече и повече. Апартаментите в центъра усещат, че тях все повече и повече ги притискат, а мазето вече е смазано. Отгоре на всичко асансьорът вече не работи. Този счупен асансьор - ето това е, което най-много тормози хората."
Не е случайно, че увеличаващ се брой американци казват на социолозите, че очакват децата им да живеят по-зле от тях самите. В продължение на три следвоенни десетилетия, които мнозина днес определят като златен век за американската средна класа, приливната вълна наистина вдигна много лодки, както каза Джон Кенеди. Доходите в реално изражение са нараствали с почти 2% годишно - почти удвоявайки се при всяко поколение.
И въпреки че златните години бяха предизвикани от ръста на масовото висше образование, не е било необходимо да завършиш гимназия, за да вържеш двата края. Както и съпругът й, Конни Фрийман е израснала в работническо семейство в Железния пояс на северна Минесота близо до канадската граница. Баща й, който напуснал училище на 14 г. след Великата депресия през 30-те години на миналия век, цял живот е работил като миньор. Към края на трудовата си дейност той е печелил по 15 долара на час - повече от 40 долара според днешните цени.
Тридесет години по-късно Конни, която е далеч по-квалифицирана от баща си, завършила е гимназия и колеж, печели по 17 долара на час. Темпът на живота също се е променил: "Когато бях малка, ние всяка вечер се събирахме на масата", казва Конни. "Сега това се случва толкова рядко."
Почти необразованият баща на Конни е печелил достатъчно, за да позволи съпругата му да е домакиня и да плати колежа на двете си дъщери. Конни и Марк, междувременно, едва успяват да платят потока от сметки в семейството с двоен доход. Щатът Минесота плаща за Анди, техният 20-годишен син, който страда от остър аутизъм, за да учи театър в местния държавен колеж.
Всъщност Конни живее в къща с четири дохода. "Когато Анди беше на 2 г., ми казаха да купя апарат за караоке, защото деца, страдащи от аутизъм, понякога добре реагират на тези занимания", казва Марк, посочвайки това, което може да се обрисува само като постмодернистичен антиквариат. "Ето така започнах своя караоке-бизнес. Всяка сряда вечер печеля по около 100 долара. А в събота работя в местния магазин за алкохол. Необходими ни са всичките четири работни места, за да се държим над водата".
Ето ти и приливна вълна
От гледна точка на повечето икономисти историята на кризата досега не е предизвиквала спорове. Мнозинството е съгласно с диагнозата. Но възгледите не съвпадат за причините. Мнозина отляво винят за Великата стагнация глобализацията. Възходът на Китай, Индия, Бразилия и други страни намали заплатите на Запад и остави без работа неквалифицираните, слабо квалифицираните и дори квалифицираните работници на Америка. Помислите за типичния работник в автозаводите на Детройт преди 30 г., който водеше безопасен начин на живот на средната класа, наслаждаваше се на добро здравеопазване и тлъста пенсия, която очакваше с нетърпение. Днес той живее в Шенжен.
Друга група обвинява взрива на новите технологии, които позволиха да се сменят с компютри най-рутинните и леко автоматизираните процеси. Помислете за офисната помощничка, която някога пишеше под диктовка и правеше кафе. Днес тя е "BlackBerry".
А има и такива като Пол Кругман, коментатор в "Ню Йорк таймс", лауреат на Нобелова награда, които обвиняват за това политиката, в частност консервативната реакция, която започна, когато през 1980 г. на власт дойде Роналд Рейгън, и която ускори западането на профсъюзите и отмени най-прогресивните елементи от данъчната система на САЩ.
В момента по-малко от една десета от американските работници в частния сектор членуват в синдикати. Хората в Европа и Канада са подложени на същите сили на глобализацията и технологиите. Но те в по-голямата си част са членове на профсъюзи и здравеопазването им се финансира от държавата. Повече от половината банкрути на домакинствата в САЩ се предизвикани от сериозни заболявания или нещастни случаи.
Такива са конкуриращите се (но не противоречащи си) теории за това, какво предизвика стагнацията.
Семейство Милър също се задъхва
Фолс Чърч, Вирджиния, всъщност е предградие на Вашингтон. Постоянното разширяване на правителството вдъхна живот във вечнозеления частен сектор на брега на река Потомак, който основно се занимава със сигурност, отбрана, държавна служба и лобиране. Особено място в дома на Шарин Милър заема снимката, на която тя разговаря с Барак Обама миналата година в Белия дом на церемонията на представянето на новия закон, осигуряващ равно заплащане на труда на жените.
Като организатор на 8000 гледачки във Вирджиния - хора, които се грижат за възрастни и инвалиди в собствените им домове - 42-годишната Шарин била поканена заедно с десетки други да бъде свидетел на подписването. Но това било всичко, което тя получила от мимолетната й близост с президента. Оттогава заплатата и работните й часове постоянно намаляват. Миналата година тя е получавала по 1500 долара месечно. Сега не печели повече от 900.
Въпреки че е два пъти по-голям от къщата на Фрийман, домът на Шарин изглежда още по-претъпкан. Освен двамата синове, снахата, внука и съпруга, Шарин има и доста домашни животни. А и нейната пациентка Мариса, 26-годишна девойка с детска церебрална парализа, често остава в тях.
Шарин излъчва онова чувство на добра воля, което ще откриете в много американци - въпреки недостига на време, тя в събота работи като дороволец в благотворителната организация "Загубени животни".
Стройна дама с постоянна усмивка, Шарин нахвърля сложното си родословно дърво - баща пенсионер, който работил в затвора в щата Орегон, и няколко доведени братя и сестри, нито един от който, както изглежда, не успява да върже двата края.
И отново от техническа гледна точка, Шарин се чувства относително комфортно. Тъй като съпругът й работи в пожарната и носи вкъщи 70 000 долара годишно, Милърови явно се справят. Но те се страхуват какво ще стане, ако някой от тях се разболее. Преди няколко години са оперирали на Шарин тумор и тя все още дължи 17 000 долара за операцията. А съпругът й страда от дископатия. Не е за подминаване и фактът, че въпреки че общият им брутен доход е два пъти по-висок от средния за САЩ, Шарин е трябвало за 6 месеца да отложи стоматологична интервенция, за да плати кредита за колата. Тя също така няма време да повишава квалификацията си. "Хората, които работят с инвалиди, никога нямат свободно време", подчертава Шарин.
Изходът е неясен
Колкото и да спорят по повод на това кое е довело до Великата стагнация, икономистите не могат да постигнат съгласие по повод на изхода. Мнозинството са съгласни, че доброто образование повишава потенциалния доход на хората, дори и да не решава основните проблеми. Други смятат, че не всеки може да търгува с облигации, да е предприемач или професор от Харвард.
Въпреки че доходите в Америка не се променят, разходите за образование растат. От 1990 г. делът на американците, които 10 г. след завършване на образованието си изплащат по над 20 000 долара за студентски кредити, е нараснал почти двойно. Лоурънс Саммър, главният икономически съветник на Обама, който отдавна е разтревожен заради това, което той нарича "тревожната среда" на САЩ, подчертава, че от водещите страни в САЩ е най-висок делът на висшите на трудовата борса.
Въздействието върху такива хора като Милър и Фрийман е било остро. Отначало е била стагнацията. След това започнала рецесията. "Това е като постоянно да изгребваш вода от потъващ кораб, а след това ти взимат кофата", казва Марк Фрийман. Спрели досадните обаждания от банки с предложения за още кредити. След това се появили съдебните изпълнители. Само благодарение на приятел адвокат те успели да спасят къщата си от банката. "Подозирам, че банката искаше да ни изсели, защото ние почти бяхме погасили ипотеката", казва Марк. "За тях това беше най-изгодно". В края на краищата Фрийманови успели да докажат, че могат да си погасяват заема. Марк пресметнал, че те вече са платили 163 000 за къщата, която са купили за по-малко от една трета от тази сума. Всичко можеше да свърши и по-зле. Над четири милиона къщи бяха върнати на банките през последните три години.
Какво тогава е
бъдещето на Американската мечта?
Майкъл Спенс, лауреат на Нобеловата награда за икономика, който по поръчка на Световната банка е правил 4-годишно изследване на бъдещия ръст на световната икономика, признава, че той има лошо предчувствие. Както и все по-голям брой икономисти, Спенс казва, че смята Великата стагнация за дълбока криза на идентичността в Америка.
Дълги години проблемът се смекчаваше и частично се скриваше от наличието на евтини кредити. Средната класа на американците активно се поощряваше в извеждането на капитали от домовете си или използването на парите от пенсионните им фондове, с надеждата, че цените на недвижимите имоти и фондовите пазари постоянно ще предизвикват гравитацията (гледна точка, подкрепяна от половината лауреати на Нобеловата награда за икономика, сред които не е Спенс). Тази "възглавница" днес вече я няма. Леките пари се превърнаха в тежък дълг.
Барометърът е икономически. Но гневът е човешки и все по-политически. "Имам едно тревожно чувство за бъдещето на Америка", казва Спенс. "Когато хората губят чувството си за оптимизъм, то всичко, като правило, става по-нестабилно. Бъдещето, което най-много ме плаши за Америка, е латиноамериканско: ужасяващо неравностойно общество, което е подложено на резки преходи от популизъм към ортодоксалност, заради което е все по-трудно да си представим разумно правителство. Погледнете Чаената партия. Хората си мислят, че тя се е появила от никъде. Повечето от членовете на Чаената партия принадлежат на средната класа американци, които мълчаливо страдат вече много години".
Спенс признава, че той просто мисли на глас. И той се съгласява, че Америка вероятно все още запазва силата си, притежавайки, както и преди, най-добрия в света потенциал за технологични иновации. Повечето икономисти не са настроени толкова мрачно като Спенс. Но именно в районите сред обикновените американци песимизмът му отеква като гръмко ехо. "Да си песимист за бъдещето е толкова ново за американците и толкова не по-американски", казва Спенс. "Но повечето хора разбират положението си по-добре от всеки икономист".