За китайското чудо и робуването на идеологеми

Георги МИНЧЕВ

Световната икономическа криза обърна погледите на Изток, към Китай, към китайското чудо.
Това дава повод за размисъл както за миналото, така и за настоящето и особено за бъдещето. Задаваме въпроса кои са тези обществени условия, където човек става по-добър, въпрос, който задава още през 30-те години на миналия век един от последните болшевики, академик Струмилин.
Споменах думата болшевик и не мога да отмина проблема, който е отдавна на вниманието на историци, философи, политолози - за връзката между болшевизъм и сталинизъм. Този въпрос според мен е непосредствено свързан както с политиката на китайското ръководство, довела до китайското чудо, така и с процесите в комунистическото движение, в частност - и в БСП.
През 80-те години на миналия век на страниците на сп."Вопросы философии" се публикуваха интересни материали като този на Стивън Коен. От българска страна фундаментален труд, озаглавен "Сталинският тоталитаризъм", написа от марксистки позиции Стоян Михайлов. Наскоро Александър Лилов написа две статии за Трайчо Костов и Кръстю Раковски в сп. "Понеделник".
Тази дискусия ту затихва, ту се засилва, но смятам, че тя и сега е на дневен ред, защото все още няма нужната яснота, което се отразява на

политиката на левите сили, на цялостната политическа атмосфера

в обществото. Това се чувства и в публикациите на леви автори, а и в медийната ни политика. Не се споделят и публикуват различни гледни точки. Например да вземем темата за Китай. В статията на Серж Алими "Пекинският консенсус" във в. "Монд дипломатик" от 4 февруари т.г. се поставят основни въпроси за ролята на Китай в световната икономическа криза и за модела, който се изгражда там, както и за кого е привлекателен. Има автори, които смятат, че Дън Сяопин е предвиждал по-голямо равновесие между труда и капитала. От публикации в печата е известно, че към края на живота си той е смятал, че не е направил всичко, както би искал Маркс. Може би китайският мъдрец е предусещал, че прекалените неравенства могат да нарушат тънката граница между общото и частното и в определен момент онова второстепенно, намиращо се в сянка, да придобие първостепенно значение. По този начин, казано на политически език, ще се загуби социалистическият характер в развитието на Китай. Засега се казва, че китайското ръководство вижда проблемите и методично ги решава, за да не се случи това...
Китайското чудо изисква да сложим други очила, за да видим под друг ъгъл историческите събития, включително и по въпроса за болшевизма и сталинизма. Нима Дън Сяо Пин не отхвърли по същество това явление, определено в теорията като сталинизъм и по-късно - неосталинизъм, догматичните интерпретации на Мао. Не съчета ли Дън марксизма с китайското Дао, т.е. с естествения път на развитие на нещата? Китайското чудо не е ли пример за правилността на Лениновия НЕП и ако тази политика не бе прекъсната от Сталин, а бе продължена, нямаше ли успехите да бъдат много по-големи и сега да говорим за "Руското чудо" и руския народ, а и всички ние да имаме друго качество на живот, за каквото мечтаеха руските болшевики? По друг начин щеше да бъде написан историческият процес!          
Учудващо е, че определящи се за леви автори наред с възхищението си от съвременен Китай продължават да говорят за Марксовия догматизъм, а не за догматизирания марксизъм, и определят целия период от 1917 до 1953 г. за болшевишки, като го сравняват с най-грозните престъпления на сталинизма, ликвидирал елита на Болшевишката партия. А какво да кажем за неосталинизма...
Можеха ли реформите в Източна Европа да станат още през 50-те и 60-те години на миналия век? Какво ретроградно и несоциалистическо имаше в програмните искания на унгарските и чешките работници? В Полша работниците обвиняваха Лех Валенса, че е предал интересите им, а той се оправдаваше, че те не били достатъчно настоятелни за преминаване на предприятията към работническо самоуправление... Сега, когато историкът изследва тези процеси, се вижда, че всички признаци за промяна по пътя на реформирания социализъм са били налице. Не носехме ли и ние на манифестации само портретите на Маркс, без да се разбира и прилага неговият метод за анализ на действителността, материалистическата диалектика?

БСП и българските антифашисти трябва да се гордеят

че още през 60-те години се намират личности като Бенжамен Варон и другарите му, които поставят въпроса за промяна, а Георги Найденов утвърждава в практиката нови форми на управление на икономиката, които дават забележителни резултати. Известно е как завърши всичко. Не е ли това основната причина за рухването не на идеята, както някои казват, а на т.нар. реален социализъм? Големият икомомист Джон Гълбрайт навремето бе казал, че не може да се даде целият Маркс на комунистите...
Отхвърлянето на Маркс не е ли причина и сега  европейските социалисти и социалдемократи да не могат да отговорят на въжделенията на 60 процента от европейците за промяна на статуквото?  БСП не свива ли влиянието си, не губи ли избори след избори? Динамичният стереотип на отрицанието на Маркс така се е утвърдил в съзнанието, че щом  споменем името му, веднага ни се казва, че не е актуален, тъй като е творил преди 150 години. Даже не се вслушват в наскоро приетото становище на Ватикана, че за преодоляването на икономическата криза трябва да се използват изследванията на Маркс. Какво още трябва да се случи, за да не се робува на идеологеми, наложени от ограничени умове?
Ученият има една задача - обективно и безпристрастно да изследва процесите, без предвзето мнение да упражнява своята критика. Друг такъв критичен метод, освен марксисткия, не е открит. Но е необходимо още едно условие -  честност, качество, което Маркс определя като основно за човека. 
Тази година светът отбелязва 65 години от победата на антифашистката коалиция над Хитлерова Германия, решаващ принос за което има Съветският съюз. И отново ще се намерят хора, които ще тръбят, че победата не трябва да се чества в Москва, защото тя е извоювана от Сталинска Русия. На тях можем да отговорим, че по онова време този въпрос не е стоял пред Чърчил и Рузвелт, и не че не са знаели за състоянието на съветското общество. Комунистите от западните страни също са знаели това. Руският войник, който знаеше по-добре от всеки друг състоянието на своето битие и изнесе на гърба си цялата тежест на войната, имаше моралната сила и разбра по думите на Ханна Аренд, че фашизмът е по-голямото зло и че целият прогресивен свят трябва да се обедини срещу него, за да запази доброто у човека, да запази цивилизацията. Показателно е, че на парада на победата в Москва участваха представителни военни части на страни от НАТО и наред с марша на победата на Червения площад прозвуча одата на радостта, химн на обединена Европа. Тази истина не я разбра, робувайки на личните си интереси, само нашата десница, затова България е единствената страна, където антифашистите не са признати за участници във Втората световна вoйна. И още нещо -

руският войник влизаше в бой с името на Сталин, но под знамето на Ленин

Това, което революцията от 1917 г. даде на руския народ под ръководството на болшевиките, не можеше да се изтрие по време на сталинските репресии. Притиснат от обстоятелствата, самият Сталин извади от затворите маршали и генерали, които оглавиха Съветската армия и извоюваха победата. Може би това щеше да се случи и в икономиката за промяна на управлението, защото моделът бе изчерпил възможностите си за развитие, още повече, че непосредствено преди войната редица стопански ръководители на крупни предприятия поставят въпроса за прилагане на нов стопански механизъм, който да засили личната заинтересованост. Но обективните обстоятелства, Великата отечествена война, изискваща централизирано управление, провалят тези възможности. Победата на 9 май 1945 г. бе условие за утвърждаване на демокрацията, но в същото време нереформираната сталинска система оказа своето въздейстие и върху бъдещото развитие на източноевропейските страни. Последвалата система днес невежи и злонамерени хора представят за комунизъм и като продукт на марксизма. Но всичко идва с времето си. Човечеството натрупа ценен опит и поуки по пътя на своето социално освобождение - от Парижката комуна от 1871 г., през болшевишката революция - 1917 г., държавата на благоденствието в Западна Европа и реалния социализъм след Втората световна война, до китайското чудо днес...
Как ще се развива по-нататък историческият процес, можем само да прогнозираме в най-общи линии. Но едно е сигурно - комунистическата идея, въплътила изконните човешки въжделения за социална справедливост и хуманизъм, винаги ще мобилизира хората в борбата им за по-добър живот.
                          
* Авторът е член на Дискусионен клуб "Приятели на вестник "Монд Дипломатик" и член на Общинския съвет на БСП в Бургас