Търся най-красивото от родината

С диригента Йордан Камджалов разговаряме три месеца след първите му срещи с българската публика и в навечерието на рождения му ден. Точен е на срещата ни и присядаме до параклиса в двора на БНР. Затова и разговорът ни тръгва с питането:

- Г-н Камджалов, вярващ човек ли сте?
- Може ли да се живее без вяра? Всеки вярва в нещо. Въпросът е в какво. Мисля, че силите, резултатите ни са правопропорционални на онова, в което вярваме. Не са ми налагали да вярвам в Бог, защото никога не съм се съмнявал в съществуването му. Вярвам и в доброто, красивото, възвишеното - все неща, разширяващи съзнанието на личността.
- От визитната ви картичка какво ще узнаем?
- Роден съм на 16 октомври 1980 г. в Търговище и нищо особено нямаше в детството ми. От майка ми, учителка по пеене, започват музикантите в рода ни.
- Баща ви, електроинженер, се шегува, че е от слушателите на музиката.
- Благодарение на майка ми открих божествената хармония от звуци. Нейни са и първите ми уроци по пиано. Сякаш преди 13-ата ми година всичко е изтрито, почти нямам връзка с времето като малък. Благославям проф. Васил Казанджиев, преподавателя ми по оркестрово дирижиране в Музикалната академия. Без него и без проф. Лили Гюлева нямаше да стана диригент. Истината е, че много хора са ми помагали в учението, работата, живота. Да, за успешната кариера е нужен освен талант и много, много всеотдаен труд, любов към това, което правиш, но и шанс, късмет. Шанс бе да получа максимално солидно образование, да намеря себе си като творец. Да не съм копирна машина. Истинският артистичен живот така започва. Да мечтаеш и да работиш не толкова за себе си, колкото за хората, прави живота красив, успешен. А дирижирането е транспортиране на послания - човешки, хуманни, които повдигат духа ни. Няма истинско възпитание без изкуствата, музиката и връзката с природата. Не моя е мисълта, че възпитанието в музикалната култура е преди всичко възпитание на личността. Като диригент в Германия и други страни осъществих доста световни премиери на камерни, симфонични, оперни творби. Например през 2006 г. бе световната премиера на операта на Бенджамин Швайц. Дали заставам за първи или за ен-ти път пред оркестъра, трябва да съм оригинален именно точно на това изпълнение. От диригента зависи до голяма степен бъдещето на творбата, ще има ли тя признание, или ще потъне в забвение. Сред планираните проекти е да дирижирам руския шедьовър, операта на Мусоргски "Борис Годунов" в Чили, ангажименти в Северна и Южна Америка, Португалия, други европейски страни. Преди рождения си ден имах голямата отговорност да съм начело на Лондонската филхармония. С Бароковия оркестър на Хелзинки и световноизвестната ни оперна прима Веселина Кацарова през сезон 2011-2012 г. ни очаква европейско турне с Хенделови опуси. Между другото, първият българин съм, завършил дирижиране в Берлинската консерватория. Спечелих и правото да дирижирам представления на Комише опера (Берлин). През март т.г. с две седмици репетиции осъществих премиера на "Хофманови разкази".
- Лауреат сте на Малеровия конкурс в Лондон и в. "Гардиън" ви сравни с легендата на диригентския пулт Серджо Челебидаки. Похвали изписа и немската, и френската преса. Възнаградени с отличия са и конкурсите ви във Финландия и другаде из Стария континент. Необходими ли са конкурсите за младите?
- Разбира се, че са необходими. Най-труден за мен може би е конкурсът за избиране на главен художествен ръководител на операта и филхармонията и два фестивала в Хайделберг (Германия). Явихме се над 150 кандидати от цял свят. Журито отся шестима, най-добрите. После останахме трима със задача да дирижираме Вердиевата опера "Отело" без репетиции. Тримата имахме равен шанс за успех. Накрая избраха мен. И не закъсняха писания от рода на "Как може сериозна комисия да се прекланя пред култа, вместо да заложи на солидното, опитното, немското"... Прецедент е изборът на човек, неработил продължително време в немски оперен театър.
- Безспорно впечатлили сте независимото жури, оркестрантите - те също са имали право на глас при избора на диригент (нещо, което в България дори не е мечта), с огромния си потенциал, който ще е полезен за всички.
- За първи път от 12 септември 2012 г. чужденец ще е начело на оркестрите, фестивалите в Хайделберг. Събитие с надрегионално значение ще е откриването на сезона догодина, при това в новия оперен дом, с "Мазепа" на Чайковски.
- Какво ви се случи за десетте години в Германия?
- Заминах да продължа на по-високо ниво обучението си. Тежко, интензивно, но и ползотворно бе десетилетието. Открих смисъла на моя живот, езика на общуване чрез музиката, себе си като диригент през последните 3-4 години. Вяра в стила ми, на безрезервно, честно служене на музиката ми дава и признанието на колеги от най-големия швейцарски оркестър. Удивени бяха да свирят с толкова млад човек, но вече с индивидуален почерк на работа. Дебютът ми в Германия бе с Немския симфоничен оркестър. Това е част от многото покани. Радвам се на голямата чест и отговорност на 8 декември т.г. да направя и дебют със Софийската филхармония - ще дирижирам Втората симфония на Малер по повод 100-годишнината от смъртта му.
- Превземайки европейския подиум, усетихте ли завистта, имате ли оръжие срещу злобата?
- Не познавам тази дума и не съм се замислял за защита от завистта. Питали са ме какво е да си известен в Германия, в чужбина. Не зная какво е славата. Имам свои идеали, свои цели в живота - служенето в храма на музиката. Цели за обич, за цялостно изграждане на личността. С подобен поглед човек не може да се възгордее.
- Сигурно не е леко да се живее с такава нагласа?
- Защо? Без да правя сравнения, нима някой допуска, че Борис Христов би се възгордял? Докато толкова много са хората, наперчили се с някаква дреболия. Неслучайно споменах Борис Христов - артисти като него са вдъхновението ми.
- Разумът или емоциите ви водят, когато разтворите партитурата и вдигнете палката?
- Изградих си метод на работа и щом всички условия са налице, т.е. справил съм се с техническата страна, научил съм партитурата, идва същинското интерпретиране на произведението. То е гмуркане в чистите дълбини на музиката. За предварителната работа върху партитурата ми помага рациото, а за изпълнението на симфонията или операта пред публика рационализмът има само помощна роля. Емоцията прави неповторимостта на всяко изпълнение - било то първо, пето, десето и т.н. Разум и емоция са неделими. Диригентът често застава пред непознат състав и е отговорен за него, като едно семейство са. Резултатът за двете страни от срещата диригент-оркестър трябва да е забавление за тях, но и висока оценка от меломаните. В този смисъл връзката музиканти-публика е сърдечна, докато организацията се прави с разум.
- Да се върнем към лятото, дирижирането ви в парка на Военната академия на постановката на Софийската национална опера "Мадам Бътерфлай" - какъв колектив срещнахте, привличат ли ви откритите сцени?
- Първата репетиция с оркестъра, солистите и хора бе огромното ми удоволствие. Погледнахме се, казахме си о'кей и с малко думи се разбрахме. В момента на обединяване на усещанията ни, нещата стават, идва вдъхновението. Това е идеалният тип комуникиране. Потапяме се в нотите и политаме в други селения на духа, извисявайки и публиката. Представленията на открито са от голямо значение, имат бъдеще. Сред природата слушателят настройва фантазията си на по-особена вълна. Откритото пространство обаче поставя доста акустични предизвикателства пред изпълнителите и диригента. Задачата му е много по-трудна, отколкото в залата. Радвам се, че участвах в пленерното представяне на "Мадам Бътерфлай".
- Към симфонията или към операта е стремежът ви главно?
- Възпитаник съм на българската школа, известна с наблягането върху симфонията, докато в Германия е обратното. Бих искал оперният театър и концертният подиум да са хармонично свързани в професията ми. Двете позиции са равнопоставени в Хайделберг.
- За какъв репертоар не само на този пост мечтаете?
- Струва си млад диригент да навлезе във вселената Вагнер, още повече че през 2013 г. ще отбележим из цял свят 200-годишнината от рождението на гения. Той е необятен, несравним стимул за израстване, за работа. Композиторът Рихард Вагнер, текстописец на оперите си, разкрива нови пространства, отношения към живота. За мен музиката, изкуствата въобще, са повод за радост. В този смисъл артистът, музикантът трябва да приема ролята на възпитател на човечеството, за повдигане на духа. Щастливо удовлетворен ще съм, когато издирижирам целия цикъл от четири опери "Залезът на боговете" на Вагнер. Мечтая и за наследството на Брукнер, Малер...
- Завръщането в България за вас е...
- ...особено чувство, трудно за описване с думи. Прибирайки се в родината, търся и виждам най-красивото от нея. Въпросът ви ме връща и към спомените за поредните народни събори в Гела. Прекланям се пред автентичния ни фолклор. Да не прозвучи нескромно, но чувствам се из цял свят като у дома. А българската ми гордост е на творец, непрестанно търсещ, мислещ. Дали съм щастлив? По-скоро смятам, че съм близо до щастието. Имам прекрасно семейство. Съпругата ми Деси е българка, дизайнерка. Дари ме с двете слънчица - сина Кубрат и дъщеричката Рада. Засега повече посягат не към пианото, както аз преди почти две десетилетия тръгнах по своя път, а към палката. Преди години не си давах сметка колко сила, радост, топлина, смях и какво ли още не е семейството. След поредния ангажимент нямам търпение да се завърна в Берлин. Невероятни приятели сме с децата, всеки ден ме учат на нещо ново. Чрез тях откривам радостта, абсолютната спонтанност, истинския смисъл на живота. У дома се говори на български. Баткото бърбори на български и на немски. Ако съм постигнал нещо досега, то е защото до мен е семейството, първо на родителите ми, сетне - моето.
- За какво не ви остава време с тези бързи обороти на работа?
- Да ходя по-често в планината. Обожавам и морето, въобще опазената, съхранената природна хубост.
- Пожеланията ви за читателите, колегите, меломаните?
- Никога не забравяйте, че творчеството е път към щастието.