Йорданка Благоева: Спортът ми даде много

Йорданка Благоева е първата българска лекоатлетка, поставила световен рекорд. Вицеолимпийска шамионка и европейска шампионка в зала на висок скок. Създател и дългогодишен председател на федерацията по спортна аеробика. Тези дни представи книгата "Босоногата кралица - седем стъпки към успеха", в която е описан целият й живот.

- Коя е най-високата житейска летва, която прескочихте досега, г-жо Благоева?

- Всеки човек преодолява непрекъснато някакви височини, за да може да постигне това, което желае. Моите летви са образованието, семейството, двете ми деца, петте ми внуци и, разбира се, спортните ми постижения. Защитих дисертация в Москва, доктор на педагогическите науки съм. Слава богу, съдбата е благосклонна към мен, много са нещата, които съм постигнала в живота. На 19 януари навършвам 72 години.

- Ученическата ви любов е парашутизмът. Защо го изоставихте?

-  Тренирах лека атлетика, а в гимназията играех баскетбол. Парашутизмът бе моята тайна - имам три скока от самолет на летището в Михайловград, сега Монтана. Гимназиалният ми преподавател по математика Димитър Димитров разбра за парашутизма, изправи ме пред целия клас и каза: "Ти защо си усложняваш живота? Искаш да те изключим от училището ли? Никакъв парашутизъм повече, само баскетбол за гимназията и лека атлетика!". 

- Как се отнасяте към парашутистите в живота?

- Не ги толерирам. Опитвам се да прощавам на тези, които вървят по колене, и на някои предлагам наколенки. Това важи и за ваши колеги журналисти. На мен никога не ми се е налагало. Винаги съм имала мнение и съм го отстоявала.

- Отстояването на собственото мнение дразни и създава врагове.

- Е, да, много хора не приемат прямотата, честността. Когато Иван Костов беше министър-председател, негов приятел предложи: "Данче, хайде да те направим министър на спорта." А мъжът ми каза: "Недейте, че още втория месец ще я гръмнат, тя няма да позволи да се краде".

- Как се отнасяха родителите ви към желанието ви да се занимавате със спорт? Имаха ли специални планове за вас?

- Дължа страшно много на моя баща Благой и на треньора ми Петър Димитров, те винаги са ме подкрепяли. Родителите ми нямаха никакви по-специални планове за мен. Аз имах планове за себе си, исках да следвам медицина, но спортът определи моя път. 

- Но дядо ви Иван е опитал да определи съпруга ви.

- Той бе много набожен. Мечтата му бе внучката му да се омъжи за поп. Дори ми бе намерил подходящ кандидат, когато вече бях пораснала. Но му казах: дядо, представяш ли си баба попадия по гащета скача на стадиона, а дядо поп ръкопляска в публиката и вика "айде, попадийке, давай..." Така и не се сбъдна неговата мечта да се омъжа за поп.

- Най-голямата мечта на един спортист е олимпийското злато. Но на олимпиадата в Мюнхен през 1972 бяхте втора и взехте среброто. Тогава бутнаха летвата ви, нали?

- Скочих и летвата не помръдна. Почти се бях облякла и изведнъж стадионът изрева. Германката Роза Акерман дойде и ми каза, че летвата ми е паднала. Една година след това искаха да ми покажат филмов материал как един немски журналист е ритнал стойката, но аз не пожелах да го видя. Това е вече минало, заминало.

- Все пак съдбата ви е компенсирала - на Европейското първенство в Ротердам през 1973 спечелихте златния медал със световен рекорд - първият в българската лека атлетика. Световен рекордьор сте и при спортистите ветерани.

- Да, тогава скочих 192 см. Това е световният ми рекорд. А в 1988 във Верона  поставих рекорда при ветераните - 170 см.

- Не, 24 септември 1972 г. в Загреб. 20 дни след олимпиадата, където останах втора и ми беше бутната летвата, с германката и затова отидохме на още едно състезание: България, Испания и Югославия, тройна среща, и всъщност там постигнах световния рекорд, първия за българската лека атлетика. Смятам, че спортът ми даде много, защото много се трудих. Сега трябва само да помагам на хората и да участвам в  благородни каузи.

- Вие сте шило, което не стои в торба. Вече сте участвала в такава кауза, посветена на трудно подвижни хора.

- Да, това е фондация Walk again, или "Докосни щастието". Работя с дама от един холистичен медицински център, тя помага на много обездвижени хора вследствие катастрофи и други причини.

- Включихте се и в гайдарска асоциация. С какво се занимавате там?

- Член съм на тази асоциация. Привличаме хора, които имат възможности да помогнат на гайдари. Много известни личности откликнаха.

- Тези дни много известни личности уважиха представянето на книгата ви "Босоногата кралица". Защо "босонога" и защо "кралица"?

- Аз съм от село Горно Церовене, Монтанско. Никога не съм се притеснявала от това, че още от дете обичах да ходя боса. Сега е същото. Треньорът по лека атлетика Александър Ченгер каза "Ти си босоногата кралица". От тази реплика идва заглавието на книгата, чийто автор е Юлия Пискулийска. Още една подробност: на някои състезания скачах с един бос крак. Другият беше обут в шпайк.

- Зодиакалният ви знак е Козирог. Козирогът  е началникът на зодиака. Обичате ли да командвате?

- Не. Човек може да е много велик, но никога не може да постигне нещо сам, не може да успее, ако няма екип около себе си. Винаги съм разчитала на колектива. Не е важно да командваш, важно е да приобщаваш хората около кауза, да я почувстват като своя и всички заедно да работят.

- Кого приобщихте и към каква ваша кауза?

- Приобщавала съм много хора към много каузи. Създадохме с един екип спортната аеробика. Цели 27 години аз оглавявах федерацията по този спорт. Приобщихме много млади хора, стимулирахме го да спортуват.

- Как прескочихте от високия скок към аеробиката?

- Тя е много дълга история. Знаете, че 80-те години Джейн Фонда популяризира масовата ареробика в България. Аз бях един от първите инструктори. И лека полека нещата потръгнаха.

- А потръгнаха ли навремето отношенията ви с основните конкурентки във високия скок? Някоя от тях подлагала ли ви е крак?

- Не е имало такива неща. В спорта има една вълшебна дума, която се нарича феърплей. Това, че ние се бием на терена, не значи, че в живота трябва да се гледаме накриво. Напротив, с конкурентките бяхме приятелки. С Валентина Козир - украинка, която, разбира си, се състезаваше за СССР, бяхме на едно първенство. Един от шпайковете ми се повреди. Тя, без дори да се замисли, ми отстъпи нейния. На това състезание аз бях втора, а тя - четвърта. Тя можеше да вземе медал...

- Невинаги чужденци са ви помагали. Сещам се за една случка с интервю в германска спортна телевизия.

- Това бе интервю на живо в спортната телевизия на град Висбаден. То продължи повече от час. Журналистите обичат да провокират, задавайки въпроси, с които подценяват интелигентността на спортистите. Тук ще отворя скоба. До изключителни постижения успяват да достигнат само тези, които успяват да впрегнат и интелекта, заедно с психиката и физиката. И така: в един момент водещият попита: "Може ли госпожа Благоева да каже нещо на немски?" Толкова лагери и състезания сме имали в Германия! Това да иска! Обърнах се, усмихнах се и го попитах: "Вас волен, зи бите?" О-о-о, браво... Не му останах длъжна. Веднага го контрирах: "А Вие можете ли да кажете нещо на български?" Той замълча. После каза: "Един на нула за госпожа Благоева." И всичко това е в ефир.

- Кое състезание никога няма да забравите?

- Европейското първенство в Ротердам, където станах първа със световен рекорд, където никой не стана в залата, за да си отиде. Вестниците писаха "Българската роза победи холандските лалета. От нашето посолство в Холандия казаха, че това, което ние, българските лекоатлети, сме направили за два дни, те не са успели за 20 години. Бях обявена за най-добрата атлетка на състезанието при жените. Така че това е едно от най-красивите състезания в живота ми.

- Състоянието на българския спорт в момента какво е според вас?

- Навремето спортът беше нещо, с което можехме да се изявим, сега вече светът е отворен. През 2018 имахме много успехи. Вярвам в младите хора. Вярвам, че те ще открият магията на спорта и ще имаме големи постижения. Да, няма да се върнем на това, което е било, но вярвам в българската младеж, в младите хора.

- Вашите деца и внуци имат ли нещо общо със спорта?

- Имам син и дъщеря, синът ми има три деца, а дъщеря ми - две. Внучката ми, най-голямото дете на дъщеря ми, студентка първокурсничка, сега е на ски курс на Витоша. Тя тренира бокс, преди това тренираше спортна аеробика. Внукът ми, който е от сина ми, и е в 10 клас в японска гимназия, тренира висок скок, в неделя има състезание, ще ходя да го гледам. Другите са малки още, но се надявам, че всички ще тръгнат, тяхно право е. Както мен никой не ме е насилвал, така и тях ги оставяме да избират.

- Вие каква баба сте? Строга, или либерална?

- Екшън баба, така ме нарече внукът ми. Водя го да играе с едно детенце на вилата ни, аз там живея, на язовир "Искър", и той казва: "Бабо, ти обичаш ли екшън филми?" Аз му казвам: "О, не баби, аз обичам нещо по-спокойно, по-приятно." Той ме изгледа - това беше преди 4-5 години, и ми каза: "Ама как може? Ти си такава екшън баба, как може да не обичаш екшън." Така че оттам ми излезе това прозвище, екшън баба.

- Има ли медал, който не сте получили и кой е той?

- Не. Макар че баща ми навремето е бил николапетковист, уважавам социализма, получих от него предостатъчно. Не се изкарвам репресирана. Щастлив човек съм, защото забравям лошите неща. Оценявам и запазвам в паметта си само хубавите. Няма хора, за които да кажа, че са лоши, че са ми причинили много лоши неща, че ги ненавиждам. Няма такива хора в моя живот. Толкова много хора са ми помагали, че съм безкрайно благодарна. Всеки божи ден благодаря на Господ, че съм постигнала всичко това, че живея на едно от най-красивите места в България - на язовир "Искър".

- Сега с какво се занимавате?

- В момента съм пенсионер. До 2020 можех да бъда председател на федерацията по спортна аеробика, но исках младите да поемат щафетата. Заместник-председател съм на Българския олимпийски комитет. Имам  хиляди идеи, помагам на много хора. Гледам си градинката, пътувам из цяла България. Срещам се с приятели. Това е моят живот. Доволна съм от него.