В онези дни

О.з. полк. Павел Трачев

Ние сме все още живи, участниците в борбата против фашизма! А историята трябва да се пише вярно и правдиво, да не се заблуждава общественото мнение.
Беше утрото на 4 септември 1944 г. Небето над летище Марино поле, Карловско, изглеждаше тихо и спокойно. Оттам се водеше отбраната на София.
Бяха изминали няколко месеца от полицейските блокади и пожарища в Средногорието. Нищо не беше в състояние вече да спре надигането на народа против фашизма. Ние, войниците от V домакинска рота при въздушно-техническото училище, бяхме забравили онази нощна бомбардировка над летището, когато ни нападнаха англо-американските бомбардировачи с разрушителни бомби, със стотици фосфорни запалителни бомби и бризантни, завързани на куп, които експлодираха на повърхността на земята, за да поразяват живата сила. Отделно стреляха с бордовите си оръжия и картечниците по отделни бойци.
Атаката на самолетите беше от изток на запад. Бяхме изненадани. Засвяткаха изстрели, пламнаха пожари по покривите.
Бях залегнал в канавката на шосето за с. Бегунци. Над мен забуча самолет, а първата бомба падна на десетина метра от мен. Тогава, по време на нощната бомбардировка, най-много пострада 2-ра прожекторна рота под командването на капитан Димитър Попов от с. Брезово. Те бяха евакуирани първо в с. Дъбене, а по-късно в с. Казичене, Софийско, в първия отбранителен пояс при отбраната на София. Капитан Попов стана началник на всички прожектористи, свързан лично с щаба на НОВА. Възложиха му да бъде в авангард при завладяване на Министерството на войната, където се намираше фашисткото правителство.
Около 10 юни 1944 г. към 10 ч. бях залегнал, наблюдавах крепостите и изтребителите "Лайтинги". Преброих 9 ята по 50 крепости, всичко 450 броя, и 50 изтребителя, които кръжаха над тях и ги охраняваха. Те не срещнаха никаква съпротива от нашите изтребители, нито стрелба от нашите зенитни части. Необезпокоявани, вражеските самолети направиха бомбен "килим" и хвърлиха 7000 авиобомби. Земята се затресе като при земетресение, чуваше се един общ тътен. Свистяха падащи бомби, хвърчаха шрапнели, всичко потъна в облаци тротилов пушек и мирис на барут. Летището беше напълно разрушено.
Бомбардировката свърши. Тръбата засвири сбор. Беше ударено самото училище с 4 бомби, беше ударен и щабът. Експлодира големият резервоар, съдържащ 1 млн. литра бензин, запали се и вдигна пламък 400-500 метра висок. Виждахме ранени и убити, разкъсани тела - 96 бяха убитите, а 250 бяха ранени. Напълнихме кръчмата на с. Ведраре с трупове. Скъпо ни струваше тази "символична война", обявена от цар Борис III и Богдан Филов на Англия, САЩ и СССР.
Беше направено общо войнишко гробище. Проведе се национален траурен митинг. Бяха дошли хора от цялата страна - бащи, майки, братя и сестри. Хората се питаха докъде ли ще ни докара продажното правителство. Други отговаряха: "Бунт, революция, да живее Отечественият фронт, смърт на фашизма."
Днес, от дистанцията на времето, някой пита ли се защо беше бомбардирано летище Марино поле, Карловско? До момента не съм чул нито дума по този въпрос. Очевидно противникът е знаел по-добре от нас защо е унищожил летището, но според мен причината е, че през VI изтребителен полк са минали едни от най-добрите ни изтребители - Димитър Списаревски, който направи първи таран, свали една крепост и блъсна друга като жива торпила и загина геройски; поручик Стоян Стоянов, който свали 15 противникови самолета; полковник Петър Манолев, Светосла Спиров - бай Слави, бомбардирал остров Крит, английска база, с бомбардировача "Щука". От 81 летци изтребители са загинали 40 души като герои. Най-добрите от тях са капитан Топлодолски, поручиците Стоян Стоянов, Петър Манолев, Стефан Маринополски, Боче, Цветков, Дамен и др. На наша територия падат 117 вражески самолета, от които е доказано, че 65 са свалени от нашите изтребители. Пленени са 329 американски летци и са загинали 200 над България. Тези пленници по-късно разказвали, че българският удар бил много лют, защото летците ни защитавали нещо много свято. Въпреки неправилната политика на цар Борис III и Богдан Филов, нашите самоотвержени герои се биеха за своята София, за нашите градове и села.
Други наши герои интернационалисти като Желю Манолов, инструктор летец изтребител, минал през Марино поле, създава голяма нелегална организация в Казанлък, свързан е с Цвятко Радойнов, изпратен е от Г. Димитров да оглави съпротивата в нашата страна. С него работи и поручик Коста Димитров Петров. Никола Бонев - летец изтребител, военен разузнавач, осъден на смърт като сътрудник на тайната радиостанция на Елефтер Арнаудов, свързан с Никола Вапцаров, също беше наш колега.
А и няма друга страна в света, където генерали като Владимир Заимов и Никифор Никифоров, главният военен прокурор, да воюват против своето продажно правителство!
Трудностите ни закаляваха и сплотяваха. Още през 1943 г. изградихме здрава бойна войнишка конспирация. Правехме нелегални събрания, поставяхме конкретни задачи по бдителността и по привличането на нови съмишленици, разкривахме враговете и ги изолирахме политически, водехме агитационна дейност против фашизма, укрепвахме слабите духом, изнасяхме боеприпаси за партизаните. Постепенно обхванахме повече от 60 души от различните роти. Открих поручик Коста Петров и установих връзка с него, държах го в течение на работата.
В утрото на 4 септември 1944 г. партизанска чета под ръководството на Леваневски проведе акция в с. Ведраре, до самата казарма. На другия ден към 10 ч. се даде въздушна тревога. Срещнахме се с Пенчо Колев Тарапанов и Иван Дончев Ненов и след като обменихме мисли помежду си, решихме, че е настъпил моментът да грабнем оръжието и да завладеем училището. Бойната група от 8 души грабнахме по една карабина и застанахме зад него, а той извика: "Напред, момци!" Войниците се присъединиха към нас, разнесе се мощно "Ура". Поручик Коста Петров от името на Отечествения фронт поздрави бойците. Беше избран войнишки комитет. Така, според историята на авиацията в България, ние, карловци, първи в страната установяваме народната власт на летище Марино поле.
А о.з. подполковник Коста Петров преди десетина години сложи край на своя смел и всеотдаен живот с думите: "Не мога да понасям този разложен живот"...